Розалия от Г. Оряховица: „В търновската болница изпитах на гърба си ужаса от лекарско безхаберие”

Мария ШАЛАВЕРОВА

Публикувана в брой: 19 / 2011-01-27
Видяна: 2864 пъти

В редакцията дойде Розалия Балабанска, която донесе документи и разказа за свое тежко премеждие тази седмица. На 24 януари по обяд на кръстовището в Лясковец, намиращо се до бензиностанция „Петрол”, беемве, управлявано от румънски гражданин, отнася част от волвото на Розалия. Нейният автомобил е спрял на стопа, жената е на предната седалка до шофьора. Тя е с обезопасителен колан, но заради силния удар получава доста травми.
„Горнооряховските полицаи дойдоха минути след автопроизшествието”, си припомня гражданката, която е запомнила и имената на униформените служители – Георгиев и Христов. Те извършват перфектно необходимите проверки и викат линейка. „Персоналът в горнооряховската Спешна помощ беше безупречен – казва Розалия, – след консултации с д-р Хараланов и д-р Ламбева бяха констатирани много травми, пукнати шийни прешлени. Заради хематома в областта на главата обаче беше преценено, че трябва и консулт с неврохирург. Затова линейката ме закара до великотърновската Спешна помощ. Беше около 14, 30 часа. Оставиха ме на едно легло, трепереща от студ и нервно напрежение, завита само със собственото ми сако. Дежурният лекар каза, че чакат неврохирург, но не се знае дали ще дойде. Помолих за успокоително, защото болките бяха ужасни. Дадоха ми леген за повръщане, но не и лекарство срещу болките. Получи се една невероятна ситуация. На местопроизшествието полицаите и съпругът ми чакат заключението на неврохирурга за моето състояние, за да го впишат в протокола; следователят звъни три пъти на медицинския екип и това извади от равновесие дежурния лекар. Каза ми: „Коя си ти, че ще ме притесняват непрекъснато? За болките ще си купиш аналгин от аптеката. Не съм задължен да правя нищо, след като няма неврохирург”. При поредното звънене до очаквания специалист той отвърна: „Аз не съм слънце, да огрея навсякъде”. Стана ми ясно, че явно липсват достатъчно медици с тази специалност, а човек от персонала ми пошушна да събера сили и да си тръгна, защото няма да получа никаква помощ. В 15, 55 часа, след като окончателно се разбра, че консултация няма да има, се подписах и си тръгнах. Взех такси до Г. Оряховица.
В автомобила сълзи обливаха лицето ми. 7 години съм работила в една американска болница в Тел Авив и знам на какво внимание се радват тамошните пациенти. През всичките тези години не видях нито един случай на медицинска грешка или обида към болния. Не можах да проумея и държанието на лекаря от великотърновската Спешна помощ, който 2 часа стоя на стола си, хвърляйки от време на време безизразен поглед към мен. Дори кръвното ми не беше измерено.
Далеч съм от мисълта да заклеймявам великотърновските медици. Но искам да се знае, че в Г. Оряховица лекарите работят с нерв и съпричастност към страдащия човек, а във В. Търново видях едно невероятно равнодушие и безхаберност”.