РЕКВИЕМ ЗА МИНАЛА СЛАВА | Вестник Борба - областен всекидневник, Велико Търново

РЕКВИЕМ ЗА МИНАЛА СЛАВА

Публикувана на: 01.10.2014г. 888 прегледа

Публикувана в брой: 186 / 01.10.2014

Цоньо Цонев – последният началник на цеха за телевизори в „Битова електроника”:

„Как се роди гордостта на старата столица – цветният телевизор „Велико Търново”

На 1 октомври 1984 г. започна масовото производство на приемника, а общо в някогашния комбинат за радиотехническа апаратура са произведени над 1 000 000 цветни и черно-бели телевизора

КАТО ГЛЕДАМ РАЗРУХАТА В „БИТОВА ЕЛЕКТРОНИКА”, ИСКАМ ДА ПРИПОМНЯ НА ХОРАТА НЯКОИ ПОЗАБРАВЕНИ НЕЩА, които ни даваха поводи за гордост. Някога предприятието имаше над 6 хиляди работници и бе със световна известност. Този месец се навършват 30 години от пускането в масово производство на първия български цветен телевизор – „Велико Търново”. На 1 октомври 1984 г. от конвейерите на радиозавода слязоха първите цветни телевизори, превърнали се в емблема на града ни по онова време.
Как започна всичко? През 1975 година бе поставено началото на производството на телевизори в тогавашния Радиозавод. Започнахме с хибридния лампов приемник „Мизия”. По-късно в цех „Телевизия” усвоихме производството на „София – 21”, „София – 22”, „Царевец” и портативния „София – 31”, изцяло изградени с интегрални схеми. Тук искам да спомена някои от основателите – Димитър Данев, Стоян Стоянов, Милка Лалева, Магдаленка Цонева, Иван Цонев… Когато понатрупахме опит в производството на черно-бели телевизори, възникна идеята и за производството на цветни. Предприятието вече се бе разраснало и от радиозавод се превърна в Комбинат за радиотехническа апаратура КРТА. Към него имаше и институт и развойна дейност. През 1983 г. на група млади ентусиасти от „Бюро телевизия” с ръководител покойния вече инж. Атанас Иванов и инженерите Райчо Митев, Венко Венков, Марин Маринов, Д. Кирев, К. Момчилов и други бе възложена задача за създаване прототип на цветен телевизор. За по-малко от година прототипът бе готов и на международния промишлен панаир в Пловдив, който тогава се провеждаше през май, бяха представени 2 броя. Изделието спечели златен медал и държавното ръководство даде благословията си за започване на производство.

ЕДВА ЛИ ИМА ЧОВЕК, ДОПРИНЕСЪЛ ЗА ГРАДА НИ И ХОРАТА ТОЛКОВА, КОЛКОТО ДИРЕКТОРЪТ НА ЗАВОДА ДИМО ЙОНЧЕВ

МНОЗИНА ПО ОНОВА ВРЕМЕ СА БИЛИ ПРИЯТЕЛИ И СЪСТУДЕНТИ НА БЕЛЧО БЕЛЧЕВ, КОЙТО 20 ГОДИНИ БЕШЕ ФИНАНСОВ МИНИСТЪР. Само Димо Йончев обаче успя да го убеди да отпусне необходимата валута за нашето производство. Тя бе необходима за доставянето на кинескопи „Тошиба” и интегрални схеми от Запад. Веднага след панаира започна подготовката за серийно производство. Дизайнер на изделието бе Пепа Дукова от Института по промишлена естетика в София, кутиите се произвеждаха в Тетевен, пластмасите в Белица, полупроводниците в Ботевград, тунерите в Перник, кондензаторите в Кюстендил, резисторите (съпротивленията) в Айтос. Насищането и спойването на отделните възли и детайли ставаше в комбината и ЗВД (стария радиозавод), който бе към нас. Имаше работа за всички. Оборудването беше „ФИЛИПС” и повечето хора си мислят, че телевизорът е разработка на тази фирма, но не е така. Изделието изцяло е разработка на споменатите по-горе специалисти. Към него имаше интерес от ISKRA – Любляна, RFT – Източна Германия.

ВАРИАНТИ НА ТЕЛЕВИЗОРА БЯХА СГЛОБЯВАНИ В ТУРЦИЯ ПОД ИМЕТО BILTON. КЪДЕ БЯХМЕ НИЕ, КЪДЕ БЯХА ТЕ? А КЪДЕ СЕГА СМЕ НИЕ, КЪДЕ СА ТЕ?

Обособен бе отделен цех с ново оборудване, нови уреди и апаратура. По това време бях организатор по производство на един от конвейерите за производство на черно-бели телевизори. Никой от колегите ми не прояви интерес да се захване с този проект. Като най-млад реших, както сега е модерно да се казва – да се захвана с новото предизвикателство. Докато се изработваха екипировката и оборудването на цеха, определих 30-ина работници за новия цех. Вечер те оставаха след работно време на курсове за обучение и квалификация. Тук искам да спомена имената на някои от основателите – Г. Димитров, Й. Атанасов, Мирослава Бонева, Иван Косев, Ст. Венков, Веселин Кунев, Г. Герджиков и др. Повечето от тях бяха възпитаници на СПТУ „А. С. Попов” (Радиотехникума). Искам да вметна, че наскоро се навършиха 50 години от неговото създаване. Не знам дали са го празнували. Защото, макар и негови възпитаници, аз и доста мои приятели, които все пак са били някакви фактори, не са били канени и нямат информация. За училището също мога да кажа доста неща. Как от елитно техническо училище, след като за директори бяха партийно назначени филолози и историци, се превърна в гимназия със затихващи функции. В него учениците, вместо да получават технически знания и умения, интензивна работа с компютри, принудително се записваха в СИП по литература или история. Но това е друга история…

КЪМ КРАЯ НА СЕПТЕМВРИ ВСИЧКО БЕ ГОТОВО И НА 1 ОКТОМВРИ ЗАПОЧНА ПРОИЗВОДСТВОТО

Качеството бе над всичко. Телевизорите работеха на форсиран режим 48 часа и след това окачествявани. Въведен бе строг контрол и се вземаха мерки за подобряване на надеждността. Към гаранционната карта прибавяхме и писмо с попълнен обратен адрес. През месец октомври бяха произведени 100 бройки, през ноември – 200, а до 22 декември – 250. За Коледа около 500 бройки бяха закарани в София. Продаваха се в два магазина – най-горния етаж на ЦУМ и магазин „РУБИН”. Спомням си, че управител на магазина и шеф на сервиза бе гъркиня – майката на Томас Лавчис. Народът грабеше, без дори да ги пробва дали работят. За сведение дори и фирмата „Филипс” даваха 3% предпродажбена дефектност. Ние обаче бяхме подготвени. Комбинатът имаше апартамент на една пресечна улица на „Витошка”. На всеки кашон беше записан телефонен номер. На него отговаряха два екипа, които стояха в жилището и очакваха евентуални обаждания. До 20-ата минута един от екипите пристигаше на посочения адрес. Софиянци не бяха виждали до този момент такова отговорно отношение към клиента. Тогавашният ни шеф Емил Петров, Наско Иванов, Георги Димитров и моя милост се справихме отлично. Прибрахме се чак на 1 януари. Пропуснах да отбележа, че през лятото по радио „Хоризонт” се проведе конкурс за име на телевизора. От различните предложения около 250 бяха за „Велико Търново”. След жребий за печеливша бе обявена, доколкото си спомням, една г-жа от Пловдив, на която бе връчена наградата – телевизор „Велико Търново”. Коледните продажби направиха голяма реклама на телевизора. Отзивите бяха отлични. Започна голямото търсене.
Пак по това време, малко след Нова година, имаше много интересен случай. Една вечер небезизвестната журналистка Диляна Грозданова в предаването си „Актуална антена” заяви следното: „Търновци да си отглеждат краставиците и доматите, а телевизорите да се правят в София”. Подскочих от възмущение и веднага написах открито писмо до БНТ и в-к „Работническо дело”, придружено с подписка. Съдържанието долу-горе бе, че София не е България и всеки да прави това, на което е способен. На другия ден, въпреки че някои се страхуваха, събрах около 350 подписа и писмото бе пратено. Два – три дни по-късно Диляна Грозданова пристигна с кола на телевизията и се извини лично на директора Димо Йончев, а той на събрание ни предаде извиненията й.
През 1985 година започна производство на „Велико Търново 85”. Почти всеки ден бяхме посещавани от височайши делегации – министри, членове на Политбюро, чуждестранни посланици. Ние бяхме лицето на В. Търново. Няколко пъти цехът бе награждаван като младежки трудов колектив – национален първенец. Лично аз съм награждаван само с медали и значки като „отличник на машиностроенето”. Ордените ги вземаха директорите, тъй като само те имаха финансово покритие. За „Орден на труда” – златен, даваха 1000 лева, сребърен – 500, а за бронзов – 300. Всяка седмица имаше екип от телевизията и постоянно ни снимаха. Ласка Минчева, Бригита Чолакова бяха често наши гости. Постепенно цехът се разрасна и от 1986 година вече сформирахме 6 бригади на 2 смени. Производството нарастваше с бързи темпове. През 1984 година бяха произведени 550 броя, през 1985 – 7900, през 1986 – 16 900, през 1987 – 30 000. От 1988 г. до 1991 годишно се произвеждаха по около 40 000 телевизора „Велико Търново”. Пуснати бяха в производство и нови модели – 882, 884, 872, SUNTER, 89, 5119, 5122.
ПРЕЗ 1988 ГОДИНА ЧЕСТВАХМЕ ПРОИЗВОДСТВОТО НА 1 000 000-НИЯ ПРИЕМНИК ОТ НАЧАЛОТО НА ПРОИЗВОДСТВОТО на телевизори във В. Търново. Въпреки това обаче не можехме да смогнем и за задоволяване нарасналите потребности на населението

ПРЕЗ 1988 ГОДИНА БЕ ОТКРИТ НОВ ЦЕХ „ЕЛЕКТРОН”, НА КОЙТО СТАНАХ НАЧАЛНИК. В НЕГО СГЛОБЯВАХМЕ РУСКИ ЦВЕТНИ ТЕЛЕВИЗОРИ „ЕЛЕКТРОН” И „РУБИН”

От тях до 1991 година бяха произведени около 400 000. Това е историята на производството на телевизори във Велико Търново. Но много по-интересна навярно е историята за това как комбинат, който по годишен обем на производство бе на 7 – 8-о място в страната, беше приватизиран. Говори се, че е купен на цената на един трафопост, продаден на „Енергоснабдяване” от вече новия собственик. А в комбината трафопостовете бяха 5 и всички бяха продадени. Нищо ново, нали?

Записа Стилян НАЙДЕНОВ

loading...

Коментари за "РЕКВИЕМ ЗА МИНАЛА СЛАВА"

  • 09.10.2016 в 1:11

    Минала слава, ама не точно! Махнете си очилата и назовете нещата с истинските им имена. През 1989г. си купихме „чудото“ на съвместната българо-руска техника – цветен телевизор Рубин, сглобен във Велико Търново. Това нещо се разваляше буквално през месец, а след няколко години му изгоря и кинескопа! С втори кинескоп, голяма мъка и безброй ремонти изкара 8 години. След него си купихме непретенциозен телевизор Aiwa, който работи безотказно 19 години без абсолютно никакви ремонти и проблеми. Развали се преди няколко месеца и след лек ремонт си продължава да работи нормално. Да не говорим, че Рубин-ът струваше около 1 500 лева по онова време, което си беше колосална сума. Същите боклуци бяха и Велико Търново. Единственото хубаво нещо в тях са японските кинескопи Toshiba.
    Истината е, че предприятия като това във Велико Търново се самофалираха. Не може на 10 бройки да имаш една читава, да продаваш морално остаряла продукция и после да се чудиш защо се е стигнало до тук!

    Отговор
  • 17.11.2016 в 5:41

    Колегата Pine доста се е пообъркал: баща ми купи телевизор Велико Търново 85 през 1987 г., заедно с видеомагнетофон от същия завод – марка „Битова електроника“: изкараха до доста след 2002 г. без ремонт или повреда. Картината беше невероятна, особенно когато е прекарана през тунера на видеото – и първа и втора програма си ги сменяхме през дистанционото на видеото на 7-ми канал. Всичко си беше наред, и спомена продължава да топли – защото си беше наше българско и то много добро. Много неща са създадени в у нас и то с добро качество – но ще мине още дълго време, докато разни кратунчовци започнат да оценяват. А да се цени едно нещо се иска и познание. А не само чул-недочул и дай да хулим всичко назад, защото не всичко е било перфектно.

    Отговор
    • 01.02.2017 в 12:32

      Хубаво се хвалите с минала слава. Ама да бяхте направили нещо по ново, по свясно.
      Фалита ви е заради това, че началото на 90-те започнаха да се внасят много и най разнообразни марки с които боклука ви с калпавите ТХО-та и умножители, пълен със студени спойки и тунер хващащ едновременно 5 канала… още на вратата на фабриката беше тотално неконкурентен.

      Ако някой се беше сетил да развива и прави нови модели, при това с добро качество – фабриката щеше да просъществува и да храни Търново и днес!

      Отговор
  • 05.01.2018 в 0:00

    Производството във Велико Търново беше 15-20 години назад в сравнение с останалия свят ( Запада ). Все едно днес да продаваш Москвичи и да искаш да оцелееш – няма как да стане! Отделно продукцията си беше боклучава. Да, телевизорите Велико Търново изкарваха доста повече от съветските, но това се дължеше главно на кинескопа, който беше основно японски. Колкото до видеата, споменати в горният пост – те просто бяха сглобявани тук. В тях няма нищо българско. Фалита си беше ясен. Със сигурност е имало и читави инженери, но както винаги у нас са останали в миманса.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *