165 четения

ЗНАКОВИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ НА ВТУ. Как доц. Иван Лазаров тръгна да търси Атлантида и стигна до ВТУ

Вестник „Борба” започва да представя елитните преподаватели във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Тези, които десетилетия наред работят не само за собствения си имидж, но и за името на университета, за академичния дух и за бъдещето на Велико Търново. Тези, които са вдъхновение за студентите и с това, което са в академичните аудитории, но и със заниманията си извън науката.

Това са преподаватели – откриватели в своите научни сфери, иноватори и смели автори на тези, които предизвикват бури в науката, но и я придвижват много напред. Всички участници в тази поредица са изследователи, търсачи, пътешественици, вдъхновители, създатели на школи, писатели, хора, с които университетът, а и градът ни с право се гордеят.

 

Доц. Иван Лазаров е преподавател по средновековна българска история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Той е тук от 1980 г. и вече се смята за ветеран в Историческия факултет. Един от любимите учители на търновските студенти. Автор на десетки монографии, учебници и учебни помагала. Две от всичките тези издания придобиха особена популярност. Едната книга е „Кратка история на българския народ”, която доцентът написал заедно с проф. Пламен Павлов, проф. Милко Палангурски и проф. Иван Тютюнджиев. В нея четиримата дръзнали да разбият сума исторически клишета. Втората книга е в съавторство с проф. Йордан Андреев и проф. Пламен Павлов и се казва „Кой кой е в средновековна България”. А учебникът му „История и цивилизация” дълго време беше вторият, по който учиха учениците в много софийски гимназии.

 

МЕЧТАТА ДА ОТКРИЕ ОТДАВНА ИЗГУБЕНИЯ КОНТИНЕНТ АТЛАНТИДА Е ВИНОВНА ДОЦ. ИВАН ЛАЗАРОВ ТАКА ДА ОБИЧА ИСТОРИЯТА. Бил на не повече от 9 г., когато прочел книжка за Атлантида и твърдо решил да намери потъналата земя. После в 8 клас се явил на първия в живота си конкурс, за да стане нещатен екскурзовод към къщата на Хаджи Димитър в родния си Сливен. Харесали го, връчили му една беседа, чието начало той и до днес помни наизуст, и така тийнейджърът бил окончателно и завинаги орисан да обича историята. „Банално е, обаче имах двама велики учители в Математическата гимназия в Сливен. Те бяха образец на хора, които не само владеят фактологията, но разбират и същността на историческите процеси. Единият е вече покойник – Кирил Симов, той беше еталон за нас със своята елегантност и възпитание и ние всички му подражавахме на осанката и поведението. Вторият – Иван Иванов, още тогава беше носител на орден „Кирил и Методий” за изключителни заслуги. Участвах в ученически научни конференции, а като завърших с отличие, ми подариха историческа книга и нямаше връщане назад”, разказва доц. Лазаров.

СЛЕД ТОВА ДОШЪЛ ВЪВ ВТУ, КЪДЕТО ЗА ВТОРИ ПЪТ ИЗВАДИЛ ЛУД КЪСМЕТ, ПОПАДАЙКИ НА НЕВЕРОЯТНИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ. Те почти всичките били уволнени от Софийския университет и БАН заради фашистки уклони след болшевишкия преврат на 9 септември 1944 г. „Тогава на историята бяха сложени юзди и намордник, защото тя беше смятана за идеологическа дисциплина. Борислав Примов, оксфордски възпитаник, който, представяш ли си, още през 1943 г. беше описал в книга фалшификациите за македонската нация, Иван Дуйчев, Велизар Велков и т.н. Първият ректор на ВТУ проф. Александър Бурмов, макар и пламенен комунист, ги доведе тук и аз имах късмета да уча при тях”, разказва доцентът.

Той започнал да учи с идеята, че ще става археолог, нали търси Атлантида, но още след първия семестър рязко свърнал към средновековната българска история. Лекции му чел доц. Христо Коларов, проф. Йордан Андреев му водил семинарите, после се намесила и Магда Христодулова. И с тези трима преподаватели той нямало как да не се влюби в Средновековието. Още повече че проф. Андреев поканил талантливия студент в прочутия навремето студентски клуб „1300”. Въпросната група се занимавала с издирване, проучване, съхраняване, публикуване на епиграфски паметници от Българското средновековие.

Иван Лазаров вече бил белязан и било съвсем естествено след двете задължителни години на учителстване да се върне тук и да стане асистент. С времето осъзнал, че историята не е просто факти. Тях всеки може да ги научи. Историята започва, след като и ако успееш да прескочиш бариерата на четирите основни исторически въпроса и преминеш към петия. А те са – какво се е случило, кога се е случило, къде и как се е случило. Но петият е защо? Започнеш ли да търсиш отговора на този въпрос, това вече е историята и тогава ставаш професионалист.

ЗАРАДИ ЛИПСАТА НА ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ СЕГА СЕ ВОДИ ТАЗИ НЕЛЕПА ДИСКУСИЯ БИЛИ ЛИ СМЕ РОБИ ИЛИ НЕ, признава доцентът и започва дълъг монолог по тема, за която иначе си бяхме обещали да не закачаме. „Нали знаеш какво е казал Оруел: „Този, който владее миналото, владее и бъдещето”. Историята е идеология. Чрез нея винаги можем да постигнем функционална манипулация, която дава резултати. Светът е така устроен – всичко мое, в това число моята родина, моят министър, моят цар, моята земя, моето образование…, е велико. На съседа нещата обратно са велики, особено ако имаш с него противоречия или се биеш. И когато той те нападне и ограби селата ти, наложи своята власт, това е лошо. Когато ние го направим, когато го надвием, сме велики герои. Но къде е истината? Всичко зависи от гледната точка, а манипулаторите не се съобразяват точно с тези неща. Те знаят един ефективен метод за създаване на нация и го използват. А нация се създава чрез възвеличаване на Аз-а и създаването на чувство за превъзходство над другите. Така ние през XX в. получаваме наистина национално обединение, национална кауза, но дали тя е ефективна и какво носи – там е въпросът”, разсъждава доцентът. И не крие, че според него терминът „робство” е неточен, защото ние никога не сме отговаряли на определението за роби.

А според дефиницията робът е лишен от всякакви права, той е говорещо оръдие на труда, собственост на господаря си и може да бъде продаван, убиван, експлоатиран, заравян по угода на неговия собственик. Затова правилният термин е „власт” или „владичество”. И това не омаловажава ни най-малко героизма на българския народ, напротив, твърдението, че сме били роби, показва комплексите на националната ни психика.

АКО ИСТОРИЯТА НИ, Т.Е. МИНАЛОТО НИ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИЗТОЧНИК НА ГОРДОСТ, ТО НИЕ СМЕ КУЦА НАЦИЯ. „Да се върнем пак към Оруел, нали се сещаш, че в неговото определение настоящето липсва. А то е вторият ни крак, без който сме нестабилни. Винаги миналото и съвремието трябва да бъдат заедно във формирането на национално самочувствие и достойнство. Но понеже съвремието ни куца, ние имаме по-малко поводи да се гордеем от това, което сме, затова преекспонираме това, което са били нашите прадеди, за да компенсираме. Затова има и такива абсурдни изцепки от рода на това, че българската държава е най-старата държава, че имало такава държава отпреди 30 000 г., че сме научили китайците на календар, че сме създали 9 – 10 държави. Фалшиво самочувствие. Сега ще ти цитирам моя любимец Марк Аврелий, който казва, че миналото вече не съществува, бъдещето все още не съществува, има само днес.

НЯКЪДЕ ПО ПЪТЯ НА ОСМИСЛЯНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ФАКТИ ДОЦ. ИВАН ЛАЗАРОВ СЕ ВЛЮБИЛ В ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ И В НЕГОВАТА КНИГА „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД”. В нея пише, че българската история не е нищо повече, освен низ от царе, патриарси, митрополити, битки, походи, завладявания, губене на територии. Но народа го няма, а точно хората са невидимите творци на историята. Така започнал интересът на доцента по средновековна история към кухнята на средновековните българи. Днес Иван Лазаров е може би най-големият майстор в тази област, познава техниките на приготвяне на храна, знае рецепти и често слага на масата у дома си именно такава храна. „Виж, наясно сме всички, че битката при Ахелой е най-великата битка и най-кървавата в цялото ни Средновековие. За мен обаче е по-интересно вечерта преди битката обикновените войници с какво са се хранили, с какви билки са лекували раните си, какво са си говорили, какви песни са пели, с какво са смазвали оръжието си. Като ходехме на експедиции с клуба, научих много традиционни български рецепти. Още тогава отговарях за логистиката на групата и започнах да събирам материал за храненето. И натрупах богата колекция от знания. А понеже отдавна готвя, наследил съм го от дядовците ми, които бяха велики в кухнята, баща ми също готвеше добре, та започнах да експериментирам първо вкъщи”, разказва доц. Лазаров.

Той знае как се приготвя телешка глава в шкембе, супа от зелении, каша от леща и булгур и триеница, която например си е най-обикновена каша от брашно. Казва, че в Средновековието млякото и млечните продукти са били популярни у нас и българите са изнасяли мляко, сирене и кашкавал за цяла Европа. От нас е тръгнала т.нар. бранза, което е вид сирене и е подсигурявало лукса на императорската трапеза. В онези години българите са ползвали целината и като заместител на сол, защото солта е била изключително скъпа.

Месото и хлябът също са били добре познати на средновековните българи. Те са били скотовъдци и са умеели да варят, да пекат, да задушават и пържат месото. Използвали са всичко от животното – от бялото месо, до карантиите. Били са майстори и на хляба. Правили са и безквасен, и квасен хляб. От онези години до нас е достигнал лучникът. Правили са пълнен хляб и с яйце и всякакви зеленчуци или пък с риба. Правили са и един хляб гюзлеме, който се изпича на сач. Омесвали са го с кисело мляко, разделяли са тестото на топки, разточвали са ги, обилно са ги намазвали с масло и са им слагали плънка. След това са увивали разточеното тесто на руло и са го пекли. Ето ти пица калцоне, с която италианците неуместно се фукат, заявява доцентът по история. Всичко това ще бъде описано в готовата му вече книга за храната на средновековните българи.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Един коментар за “ЗНАКОВИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ НА ВТУ. Как доц. Иван Лазаров тръгна да търси Атлантида и стигна до ВТУ

  • 02.02.2016 в 14:40
    Permalink

    Истинските великани на науката си отидоха: Христо Коларов, Йордан Андреев, Петър Тивчев, Велизар Велков, Боби Примов….

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!