Виж Занзибар и… разкажи на другите – I част

„Занзибар ли? Вие се майтапите!“ – съобщението за поредната дестинация на екипа на „Борба“ предизвиква реакции от неудържим смях до пълно неверие. „Къде е това Занзибар и какво има там?“ Не знаем какво има. Затова ще отидем да видим.

Преди да прибегнем до услугите на Гугъл за най-обща информация, за Занзибар знаехме само, че е остров недалеч от югоизточното крайбрежие на Африка, че е част от сравнително скоро създадената държава Танзания след сливането на някогашната Танганика и Занзибар, и че е родното място на Фреди Меркюри. За нас, българите, има нещо мистично и нереално в името на този остров, може би защото в недалечното ни минало, когато границите между държавите не бяха така гостоприемно отворени и всичко извън Балканите изглеждаше недостижимо, използвахме Занзибар, за да опишем място много далечно, непонятно и дори нереално, нещо като Гори Тилилейски или Зад девет земи, та в десета.

Макар да звучи като място на края на света,

Занзибар всъщност е една доста удобна дестинация

В ранния следобед от летище София хващате самолета на Катарските авиолинии и до вечерта сте в столицата Доха, където превозвачът се е погрижил да ви осигури трансфер и приятна нощувка (включена в цената на билета) в добър хотел почти в центъра на града. Великолепна възможност да получите най-обща представа за катарската столица, да се насладите на величествения крайбрежен булевард и на сюрреалистичния пейзаж с небостъргачите. Ако държите да грабнете максимума от това пътуване, вместо да спите в хотела – нощен Катар е изцяло на ваше разположение. Сутринта микробус ви закарва обратно на летището за полета до Занзибар. Той продължава около осем часа, като в тази или в обратната посока е възможен едночасов престой в Килиманджаро, където се качват десетина западни туристи с огромни раници и изгорели от слънцето лица.

От летището до хотела имаме предварително уреден трансфер. Молим се да имаме късмет с шофьора, защото от опит знаем, че именно тази важна фигура ще е първият ни гид, той ще ни даде основната информация за страната и за живота на обикновените хора и може би ще се навие в някой от следващите дни да ни разведе по интересни места, различни от традиционните туристически обекти.

Имаме късмет. Рами е сърдечен, енергичен и разговорлив. Също и добре възпитан, за да помълчи, ако усети, че ние сме твърде уморени от пътуването, но и да отговори търпеливо на всичките ни, вероятно много досади за него въпроси. Първо подчертава, че името му всъщност е Рамадан и че е мюсюлманин. Потърждава информацията, която вече сме прочели – Танзания е страна със силно преобладаващо мюсюлманско население, но тук, на Занзибар, изповядващите исляма са близо 100 процента. През 17 век оманците са достигнали до този красив остров, а след това и до източния бряг на Африка, където създали империята Суахили. В средата на 19 век султанът на Оман преместил на остров Занзибар своята столица. Трябва да видите Каменния град, казва Рами, докато минаваме по грозни и кални улици, мъчейки се да се измъкнем от столицата Занзибар сити, за да продължим до най-северната точка на острова, където се намира град Нунгви и нашият хотел.

Рами усеща шока ни от потресаващата мизерия край нас. Няколко пъти го питаме това ли е наистина столицата и той засрамено казва да, но отново и отново повтаря, че истинското лице на ситито е именно този емблематичен Каменен град, който обезателно трябва да видим.

Тук е моментът да опипаме почвата и да го попитаме дали пък той не би желал да ни го покаже в някой от следващите дни, когато не е зает. Той също предпазливо се съгласява, давайки ни визитка с координати на фирма, която уж била негова, макар че името на визитката не е нито Рами, нито Рамадан, ами е Рамирес, което съвсем ни обърква, но решаваме да не се задълбочаваме в подробности.

В най-дългата си част – от най-северната до най-южната си точка, островът е 80 км. Едно обиколно шосе поема целия трафик, затова разстоянията тук не се измерват в километри, а във време. 40-те км от столицата до хотела ни в Нунгви при късмет с трафика се вземат за час и половина. Асфалтовият път определено не е мечтата на шофьора, но у нас сме виждали и по-лоши. Всъщност движението не е толкова зле по простата причина, че на острова няма кой знае колко МПС-та. Основно са междуградски автобуси, натъпкани с хора и багаж до дупка, микробуси, обслужващи туристически фирми, коли под наем или собственост на малкото живеещи тук западняци. За основната част от местното население личният автомобил е немислим лукс.

Придвижването по главния път се забавя и по други причини. През 10-20 км има полицейски постове, където бдително се проверяват документите на шофьора и се прави оглед на пасажерите. Ако са туристи, строго, но все пак любезно ги питат дали всичко им е окей и неизбежния въпрос – харесва ли ви Занзибар.

Животът на острова е съсредоточен край този път.

Селцата се редуват едно след друго, без да можеш да разбереш къде започват и свършват. Къщите са еднотипни, печално грозни и мизерни, изградени от сивкави блокове, подобни на нашите итонги. Неизмазани, често без врати и прозорци, само със зеещи отвори за тях, през които може да се види оскъдна покъщнина. Ламаринени покриви, под които вероятно е непоносим задух. Не че някой си седи вкъщи през деня. Животът на местните е навън – дали на работа в плантациите за подправки, дали на пазара или на масите край пътя, отрупани с невъобразимо едри ананаси и всякакви други южни плодове, дали в океана за риба, дали из курортите и хотелите – било като обслужващ персонал, било като амбулантни търговци, предлагащи местни сувенири и всякакви туристически услуги.

Тук-таме из градчетата се забелязва по някоя по-представителна сграда. Те са значително по-големи, измазани в бяло, оживени. Това са или училището, или джамията, а понякога и двете в едно. Джамиите са коренно различни от познатите ни, без минарета, семпли, но отлично поддържани. Училищата са пълни с деца, облечени в спретнати синьо-бели униформи. Минавайки край отворените им прозорци, ясно чуваш хора от детски гласчета, прилежно повтарящи пасажи от Корана…

Питаме Рами електрифицирани ли са селата. Да, категоричен е той, почти всичките. Какво се крие зад това почти, не се знае. А имате ли телевизори, Рами? Да, да, всички имат, твърди той. Да ни прощава, ама доста се усъмнихме в думите му. Интериорите, които зърнахме през празните врати и прозорци, не включваха дори столове и маси. Някак странно биха стояли тук телевизори… при това без антени… Но не настояхме повече за отговори, защото усетихме, че е въпрос на чест. Но пък за интернет Рами чистосърдечно си признава – не, няма. Само в хотелите и в столицата.

Освен с главните особености на живота в Занзибар

Рами ни преподава и първия урок по суахили

Това е един от най-разпространените африкански езици, а впрочем и на девето място в света по брой на хората, които го говорят. Напевен, с леко арабско звучене, местните си общуват на него, макар голяма част от населението да говори приличен английски. Три са най-важните думи, на които Рами иска да ни научи, и те до голяма степен са символ на живота и общуването в Занзибар. Впрочем, оказва се, че две от тях ние вече знаем благодарение на филмите и песните. Ямбо, поангличанено Джамбо, е здравей. Акуна матата знаят всички зрители на „Цар Лъв“. Това е споко, не се нервирай, хич да не ти пука, бъди щастлив и други подобни свободни преводи. Често се употребява от местните, особено когато чужденците по някаква причина започнат нещо да се нервят. И третият важен израз на суахили е поле-поле (с ударение на о), което донякъде се покрива с акуна матата и означава леко-леко, бавно-бавно, няма закъде да бързаме, ние сме в Занзибар, нямаме компютри и животът тук тече по съвсем други правила и измерения…

Таня ПЕНЧЕВА

(СЛЕДВА)