47 четения

Свищовлийка бе на мисия сред талибани и бедуини

Мария Петкова не може да забрави срещите си с хората в Афганистан и Йордания

 

ПРЕЗ 2014 ГОДИНА МАРИЯ ПЕТКОВА ЗАМИНАВА ЗА АФГАНИСТАН – ЕДНА ОТ НАЙ-КОНФЛИКТНИТЕ ТОЧКИ В СВЕТА. Държава, в която човек не може да отиде случайно, трябва да има специален статут, специална мисия или да е с протекцията на организация. В действителност младата жена е икономист по образование и фотограф по призвание. От дунавския град, където живее, тя попада като доброволец в неправителствена организация, която се занимава с доставка на хуманитарни помощи. Днес след завръщането си оттам Мария признава, че чрез общуването си с местното арабско население е почерпила от натрупаната през вековете мъдрост в този непознат и дори странен за нас свят.

„Към днешна дата около столицата на Афганистан – Кабул, се намират селца и военни бази. Управлението в селата се осъществява от старейшини, които разпределят средствата и се грижат за местните неуредици. Между селата често възникват спорове, в които участват предимно мъжете, поради това преобладават жените. Жените нямат документ за самоличност. „Най-луксозната“ къща има покрив от ламарина, най-бедната е направена от кози изпражнения и пясък. Почти няма градове, всичко е разрушено. По време на войната, когато руснаците нахлуват, са унищожени не само сгради и домове, а и голяма част от растителността. Това глобално променя климата и от зелена и плодородна страна Афганистан се превръща в гола пустиня с малки шансове за препитание. Местните се занимават предимно с търговия и козарство”, разказва Мария. Оказва се, че афганците и българите имат обща родова история, която води началото си от планината Памир. По-възрастните, живеещи в този район, още пазят спомена за Ходжа Булгаро и неговото племе, чийто членове били красиви, с перфектни черти и остър ум.

Ритуалът с посвещаването
Ритуалът с посвещаването

Ангажиментите към организацията й дават възможност да опознае местните, тяхната представа за смисъла на живота.

„Не можеш да намериш мъдростта в подредения материален свят, а сред обикновените хора, които обикалят пустинята и знаят каква е цената за глътка вода. Да бъдеш добър и полезен на абсолютно всички хора, които пресичат съдбата ти, се превърна в моята житейска мисия. Афганците са трудолюбив народ. Там тригодишни момченца пасат огромни стада от кози, рискувайки живота си, тъй като има все още неразминирани полета, останали от войната. Много често в болниците на военните бази попадат пастирчета с откъснати крака. Когато видиш детето или съпруга си без крака или че част от козите, които са твоят начин да преживееш физически, вече ги няма, имаш два избора – да си заминеш по същия начин или да продължиш да се трудиш, за да оцелееш”, обяснява младата жена. В разказа си тя развенчава и някои от натрапените от американските и западните медии митове за живеещите в този размирен регион на света. Един от тях е митът за талибаните, които винаги са представяни като страшилища, закоравели главорези, убиващи всички, които не изповядват тяхната религия. Според Мария обаче това изобщо не е така. Всъщност, оказва се, че думата талибан, преведена от пущунски (вид арабски) означава „ученик”, а сочените за убийци в повечето случаи са местни герои като нашите хайдути, борещи се за запазване на държавата и семействата си.

Планината Памир
Планината Памир

Другият от митовете, който тя разбива на пух и прах, е, че арабите са диваци, които нямат собствена култура и развитие. „Те имат дори по-богата култура от нас и я пазят по всячески начин. На нас всичките ни библиотеки са отворени, но няма посетители, а те нямат почти нито една и съумяват да запазят и предадат на поколенията знанията си.“

Година по-късно Мария Петкова сбъдва и съкровената си мечта – да отиде в Йордания и да посети древния град Петра. Йордания е една от най-красивите държави в Персийския залив. Там няма нефт и хората се прехранват основно от земеделие и износ на плодове и зеленчуци. Петра е бижуто на Хашемитското кралство. Тя е открита от швейцареца Йохан Буркхарт през XIX век и едва през 2007 г. е обявена за едно от новите чудеса на света. Населявана е от древен народ – набатейците, изтребен до крак.

„Те са имали много ценни и нетипични за развитието на тяхната епоха познания. Това се вижда и по еклектичността в архитектурата, която съчетава непознатия тогава архитектурен стил барок с този в Древен Рим. След набатейците тук заживяват бедуините и те са единствените, на които йорданският крал дава право да пребивават в скалния комплекс. Те са затворено общество, водят номадски начин на живот в търсене на пасища и вода. Бедуините пазят почти всичко от древната световна история, но никога не демонстрират познанията си”, обяснява нашенката. Тя вероятно е и един от малкото българи, приета от бедуините като един от тях. „Посвещаването” става с доста нестандартен ритуал. „Когато попаднах в Петра, след мен вървеше дете на около 5 – 6 години, което имаше проблем с краката си и залиташе. Върнах се назад, хванах го за ръката, а когато му говорех, видях, че гледа устните ми, и разбрах, че е глухо. Въпреки това беше толкова усмихнато и благодарно на живота. Както си вървяхме из скалния комплекс, в един момент се наведе и ми даде камък. Този жест събра всички бедуини в Петра и се образува огромен пръстен от хора, когато в суматохата се включиха и туристите. Изпаднах в потрес, защото не разбирах какво се случва. Всъщност участвах в техен ритуал, защото, за да те приемат за един от тях, бедуин трябва да ти подари камък, а Петра означава „камък“, връща се в спомените си Мария.

Дете в Йордания
Дете в Йордания

По време на престоя си в Петра тя имала възможност да се запознае с доста интересни местни хора и да почерпи от тях мъдростта, която крие пустинята.

„Вечерта, вместо да се върна в хотела, реших да остана на открито, а докато огънят припукваше, чух най-мъдрите думи в живота си. Попитах един соколар как се възпитава хищна птица, а той каза: „Няма гаранция. Отглеждаш сокола от пиле, но има много случаи, в които, връщайки се обратно върху ръката ти, инстинктът му на хищник надделява и ти изкълвава очите. Всичко е въпрос на доверие. Така е и при хората. Когато няма доверие, единият остава без ръка, на която да кацне, а другият остава сляп”.

Тя разказва още, че в Йордания средното образование е задължително, а родителите на дете, което не посещава училище, се изправят пред съд. Йорданската кралица Рания има фондация, която осигурява заетост на хора с недъзи. По този начин нито един човек не остава дискриминиран и има равно право на труд. Най-голямата битка там е за водата, а не за земя. „Аз лично пих вода от локва и беше много вкусна, защото не бях пила повече от 36 часа. Ние в Европа имаме всичко, но не го ценим. Нашите деца свободно карат колело в парка и имат всичко, каквото искат. Там, в Йордания, децата имат единствено възможността да учат, нямат електронни игри, влачат щайга вместо камионче и продават на туристите картички. Йорданците са народ, който доказва, че невинаги бедността на една държава предопределя мисленето на хората в нея”, завършва философски Мария.

Теодора КОСТАДИНОВА

2 коментара за “Свищовлийка бе на мисия сред талибани и бедуини

  • 13.04.2016 в 21:54
    Permalink

    Арабите, авганистанците и останалите братя мюсюлмани действително са много мъдри и трудолюбиви. Това им личи от всякъде, а ако нещо не им е съвсем в ред, то за това, разбира се, са виновни други 😉

    Отговор
  • 15.04.2018 в 16:47
    Permalink

    Който е чел история знае че до идването на турците , всички държави с ислям са що годе културни и възпитани. Но турците потъпкват основните принципи в исляма и корана и затова никой от съседите им не ги обича, даже и мюсюлманските страни.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *