Голямото лутане между хижа „Божур” и манастира „Света Троица”

Като много други хора, които, като стане събота и неделя, се втурват по туристическите пътеки в околността – я до хижа, я до манастир, и ние бяхме планували да прекараме незабравим слънчев ден сред природата. Бяхме трима и избрахме маршрута хижа „Божур” – манастира „Света Троица”. Тръгването ни беше замислено с кола до хижата по обходния път на Горна Оряховица и пешеходен туризъм оттам до манастира. Внимателно проучихме пътя в интернет, поискахме и съвет от приятели, които вече бяха минали по маршрута. Настроението беше неделно и приповдигнато, нямахме търпение да навлезем в прохладните гори в горещия ден и да се насладим на гледката отвисоко.

Хижа „Божур” е много посещавана и се очакваше лесно да я намерим с кола, знаехме, че пътят е асфалтиран, че се отбива от околовръстния път на Горна Оряховица, и бяхме сигурни, че ще има табела, която ще сочи отбивката за хижата. Обаче се оказахме наивни туристи, без богат опит зад гърба си, а препятствията вече ни дебнеха малко след като бяхме подминали стадион „Локомотив”. Табела незнайно защо нямаше и само ориентацията на нашия шофьор го насочи по една от отбивките вляво. Разбира се, за всеки случай попита местни хора дали сме на правилния път. Стотина метра по-нагоре се белееше голяма постройка, пътищата се разклоняваха и ние трескаво търсехме нашия път за хижата. Табела отново нямаше, затова свърнахме вляво и стигнахме до вилни зони, след което се оказа, че сме пропуснали нашата пряка. Върнахме се и поехме вече по пътя за хижата. Мястото се оказа наистина приятно, посетено от много млади хора. Ние обаче очаквахме, че ще можем да хапнем поне сандвич на място, но уви – бюфетът в известната хижа не предлагаше солети, обикновени бисквити или дори кафе, камо ли нещо повече. И така, доста късно осъзнахме, че ще трябва издържим маршрута до манастира „Света Троица” гладни, независимо колко дълъг е той. Знаехме от интернет навигатора „Гугъл карти”, че оттук някъде трябваше да има път за манастира, но табела отново нямаше. Хижарят ни посочи някаква пролука през гората около поляната и каза – като стигнете коларски път, тръгнете по него, ще излезете на отвесни скали над манастира, но оттам до него как ще слезете, не знам. И поехме бодро нататък по каменистата сенчеста пътека. Излязохме на полето – посоки бол! Къде беше обаче нашият маршрут за манастира – никой не знаеше. Тръгнахме да проучваме местността и след като загубихме доста време, напосоки и вече разочаровани открихме коларски път, но не бяхме сигурни дали е единственият и ще ни изведе ли в желаната посока. Най-сетне излязохме при отвесните скали, в подножието беше манастирът „Света Троица”. Чувствахме се победители! И тогава се появи въпросът как ще слезем до светата обител без указание и маркировка? Поехме по тясна пътека, която водеше до телена ограда и стоманено въже за надолу. И започна голямото спускане. Озовахме се в гора, отново без ясна представа накъде трябва да вървим. Имахме само бегла представа, че манастирът е някъде на запад. Тръгнахме да сечем гората и след немалко препятствия и несигурност групичката започна да окапва от умора и се обезсърчи, обаче излязохме на широк път. А сега – нагоре или надолу? Малко по-надолу се появи първата табела – с. Самоводене, ТД „Трапезица”. Яна се сети, че манастирът е насред скалите и ще трябва да се върви в обратната посока. Поехме несигурно нагоре, чухме човешки гласове и се обнадеждихме, че някой ще знае нещо повече. Първите минувачи бяха англоговорещи и нямаха представа нито откъде идват, нито накъде отиват. Все пак разбрахме, че сме близо до „Света Троица”, тъй като видяхме параклисче на дърво, което трябваше да бъде утеха за изгубилите надежда туристи. Малко по-нагоре – друга знакова постройка, която сякаш казваше – „топло”, но конкретна табела за близък манастир – йок!

Когато все пак стигнахме до манастира в 17,15 ч., се оказа, че вече не работи с посетители и дори настойчивото ни звънене не помогна. Единствената ни надежда се оказа да намерим друг, по-пряк път за хижа „Божур”, където бяхме паркирали колата, и безславно да се приберем след дългия следобед. Един от спътниците ни отсече, че няма сили и нерви за пътя обратно към хижата, и намери превоз до Велико Търново. Имахме късмет, че пред манастира чакаха други закъснели туристи, които ни посочиха малък отвор в храсталаците, който според тях беше пряк път към хижата и нямаше как да бъде сбъркан. Опитаха се да ни намерят и табела за хижа „Божур”, за да ни уверят, но не успяха! Така тръгнахме нагоре на юнашко доверие.

И точно след като се успокоихме, че тази пътека е сигурна и задължително води до хижата, отново излязохме на равно поле без указание наляво или надясно за хижата. Отново вътрешна интуиция ни поведе по верния път и се озовахме на паркинга, където ни чакаше нашата кола. И след няколко часа лутане с облекчение си тръгнахме за Велико Търново.

Светослава СТЕФАНОВА