Симеон Идакиев, мъжът с камерата: „Екскурзиантът знае къде отива, пътешественикът тръгва, за да се превърне в откривател”

Журналистът Симеон Идакиев беше във Велико Търново като член на журито, което оценява лентите във фестивала на туристическите филми “На източния бряг на Европа”. Самият той е автор на повече от 400 филма, шест книги и многобройни публикации с акцент върху древните култури и цивилизации. От 1985 г. е продуцент и водещ на популярната географска рубрика “Атлас” на Българската национална телевизия. В момента води авторските рубрики „Посоки” и „Един мъж, един микрофон” по програма „Христо Ботев” на Българското национално радио и “Светът и всичко в него” по телевизия “Евроком”. Бил е в повече от 120 държави, но не крие, че най-добре се чувства в България, а любимият му български град е Велико Търново. Може би и заради това, защото Симеон Идакиев е възпитаник на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология”.

– Г-н Идакиев, кога един обикновен екскурзиант се превръща в пътешественик?

– Когато прави открития. Но не толкова открития за себе си, колкото за другите. Истината е, че това, което ние знаем за света, го знаем от пътешествениците. Някога те са тръгвали нанякъде, без да знаят къде отиват, с много рискове, връщали са се и хората са научавали по нещо за онази част от света, където пътешествениците са били. Екскурзиантът знае къде отива благодарение на интернет, той дори знае къде ще спи. Може даже хотелската си стая да види с всичките й кътчета и ъгълчета. Няма я обаче тръпката от неизвестното, няма го откривателството.

– А вие какъв сте?

– Аз съм човек, който си върши работата. Аз пътувам по света, за да правя филми и да ги споделям с хората. Донякъде съм и пътешественик, макар че аз възразявам срещу това понятие. По-скоро съм журналист, който пътува, за да прави филми и да си разкаже впечатленията, да ги сподели с другите, което е и моето огромно оправдание.

– И за пред кого?

– А, пред никого. Ама имам основание да кажа: ето, аз не пътувам само за себе си. Не съм екскурзиант.

– Къде всъщност е душата на една страна? В храната, в хората, в улиците, в паметниците на културата?

– Ооо, това е много трудна работа. Във всичко, което изредихте. Неслучайно има цели раздели в туризма и едно от тях е кулинарното пътешествие. Има винен туризъм, защото за някои хора душата е във виното и те обикалят избите, опитват различни вина, сравняват ги. Има и културно-исторически туризъм. Но когато правиш един филм, колкото повече елементи има вътре, толкова по-богат става той. Защото смисълът на един филм какъв е – хората да научат възможно повече за мястото, което ти искаш да им покажеш.

– Как подбирате какво да включите във филма в крайна сметка?

– Е, това вече е много трудна работа. Вярно, субективно е това решение, а и моите филми са авторски. Аз пътувам сам, сам снимам, сам монтирам, сам пиша текстовете и след това сам си ги чета.

На практика започвам правенето на филма с решението къде да отида. Сега се връщам от Централна Америка, преди това бях в Коста Рика. Преди да тръгна, чета за страната, влизам в интернет, гледам снимки. Информацията сега е много, но пак никога не е достатъчна. Тръгваш оттук с някакви предварителни представи, обаче на място тези представи започват да се променят, защото виждаш други неща, срещаш хора, научаваш други аспекти за страната и за това, което те интересува. Затова, когато пътувам, за да правя филми, аз си трупам материал и когато се върна тук, правя филма. Той става, щом седна да монтирам. Преди това съм помислил каква конструкция да има филмът, как да навържа всички тези факти, които съм насъбрал, но филмът се ражда, когато съм наснимал суровия материал. И когато филмът е готов, го гледат хората, които казват: да, това е много интересно, или не, това не е интересно, и точно тази оценка е много важна мен.

– И разбрахте ли кое е интересно за хората?

– При всички случаи неща, които не знаят. Това е най-главното.

– Как знаеш какво не знаят хората?

– Именно. Но все пак аз имам представа какво се познава в България за всяка страна, към която тръгвам, и какво би могло да бъде интересно, да кажем, от една Папуа Нова Гвинея. Има места, които са интересни със своята екзотика, с непознати обичаи, с невероятни природни красоти, много са различни всички държави. Но съм разбрал, че това, което мен ме изненадва, изненадва и хората. И това търся – нещото, което на мен ми е интересно.

– Къде по света ви е интересно?

– Не мога да назова едно място или един паметник на културата. Страшно много съм видял, стотици храмове, безброй паметници, природни забележителности. Светът изглежда малък, но за щастие, не е толкова малък. Има какво да те изненада и неведнъж изненадата е била неприятна за мен. Но това е донякъде и чарът на пътуването, защото не знаеш какво ще ти се случи, няма как да предвидиш изненадата.

– Какви са хората по света?

– Еднакви. Хората по света се интересуват от същите неща, от които и ние. Те искат да живеят по-добре, да изучат децата си, да са спокойни, да бъдат здрави, което, за съжаление, невинаги се случва. Но има една особеност, отивайки в държави, които са много по-различни от нашата, трябва да се съобразяваш с тамошните обичаи и вярвания, да уважаваш хората. Тогава е лесно да пътуваш. Аз не съм имал проблеми или поне много рядко съм се сблъсквал с неразбиране, но аз се съобразявам с обичаите на съответната страна.

Има места, където например не би трябвало да минеш от лявата страна на едно светилище, трябва да вървиш в посока, обратна на часовниковата стрелка. И аз така вървя, не мога да тръгна срещу другите. И тогава другите кимат одобрително с глава и казват: да, точно така се прави.

Навремето нямаше интернет, но имаше един страхотен полиглот Светослав Колев, който знаеше много и имаше много информация, защото си кореспондираше с хора от цял свят. Та тогава, като тръгвах, аз отивах при него за информация. Една от най-забавните папки, които съм получавал от него, се казва „Азиатският протокол”. Оттам аз научих много интересни неща. Там той пишеше например, че в някои от тези държави човек в никакъв случай не бива да подава или да взима храна с лявата си ръка, защото при някои религии тя се счита за мръсна, понеже хората извършват с лявата си ръка едни санитарни дейности, хигиенни процедури. Че не бива да говориш пред домакина за жена му, дори не бива да питаш как е тя, ако той сам не заговори за нея. Не е прието. Когато седнеш, подметките ти не трябва да сочат към човека отсреща. В Арабския свят това се счита за много обидно. Не знам защо.

– Къде по света се чувствате у дома?

– Човек се чувства най-добре и като у дома си, според мен, където го обкръжава приятелство. Имам аз такива места по света. Едно от най-хубавите е Коста Рика, защото имам страхотни приятели там и наистина се чувствам като у дома си. Но най-добре се чувствам тук, където съм роден.

– Какво разбрахте за България, когато започнахте да пътувате?

– Че аз не мога без нея. Тя винаги ми липсва. Аз не мога да живея другаде, много обичам да пътувам, но никога не бих я напуснал. Ще цитирам сега Сократ, когото веднъж попитали: „Ти защо не напуснеш това малко село?”, а той отговорил: „Защото без мен то ще бъде още по-малко”.

– За България всичко ли знаете?

– Не, това е невъзможно. А и има места, където не съм бил. За това няма да ти стигне животът? Правил съм стотици филми за България – и за пред света, и за пред българите. Навремето в рубриката, която правех по Българската национална телевизия „Атлас”, имаше една подрубрика, наречена „Непознатата България”, и кръстосвахме страната в търсене на по-малко известни факти, хора, местности, обичаи. Колко пъти сме били във Велико Търново…

– Съществува ли понятието „краят на света” за вас?

– Не бих казал. Навремето, през Средните векове, са смятали, че светът има край. Има в Португалия един нос Кабо де Рока, който е най-западната точка на Европейския континент, и са казвали, че там е краят, където свършва земята и започват моретата. Те не са знаели, че земята е кръгла и че една окръжност няма край.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката