Изповед на една свекърва „Голям залък лапни, голяма дума не казвай!”
Така съветва 82-годишната Милица всеки, който седне за малко на раздумка до нея на пейката в кварталната градинка. Баба Милица се придвижва много трудно. Без снаха си Ани, която е отскочила за малко до кварталния магазин, баба Милица не би излязла на въздух и да си побъбри, ако приседне някой до нея. Затова бърза да излее болката си, докато Ани е на покупки за домакинството. „Голям грях имам, никога няма да си простя. Като орлица бдях над своето. А стана така, че чуждото ще ми затвори очите”, започва своята изповед свищовлийката.
„Бях на 53, когато един ден синът ми заяви, че ще се жени. Зарадвах се много, че ще се задоми. Разпитах го за момичето и накрая го попитах как се казва. „Ани, но истинското й име е Айлян, тя е туркиня”, отговори ми без притеснение. Нещо в главата ми забушува. Обзе ме гняв и веднага отсякох, че туркиня в дома ни няма да влезе. Но Станимир бе категоричен, че това ще стане. Доведе я. Нито аз, нито баща му я посрещнахме. При всеки удобен момент, когато го нямаше синът ми, й казвах да напусне дома ми. Ани винаги си мълчеше и никога не отговори с лоша дума. Понякога, когато ме видеше, че не мога сама да се справя с нещо, идваше мълчешката, помагаше ми и се оттегляше. Винаги, когато ми казваше „майко”, аз я предупреждавах повече да не ме нарича така, но тя продължаваше. Роди момиченце, кръстиха го на мен – Милена, но това въобще не ме укроти. Продължавах да й казвам да остави сина ми и да си вземе за съпруг от тяхната вяра. При всяка моя нападка долавях сълзи в очите й, но всичко изживяваше скрито, без да го показва наяве. Не се надявах на нейните грижи, защото не ми бе по сърце. След 3 години се задоми и дъщеря ми. Разчитах на нея, но след като се роди синът им Николай решиха със съпруга си да отидат да живеят в София, тъй като зет ми е оттам. Въпреки всичко не се предавах. Дъщеря ми си идваше само по празниците, а след това и по-рядко. Не след дълго съпругът ми заболя и си отиде от белия свят. Когато го изпращахме, Ани плака най-много. От мъка по него се поболях и аз. С годините силите ме напускаха все повече. В един момент получих и лек инсулт. Събудих се в нашата болница. До мен стоеше Ани и ме попита искам ли нещо. Окуражи ме, че няма нищо страшно, че скоро ще се оправя и пак ще си бъда у дома. През цялото време в болницата тя не ме остави сама. Дъщеря ми не дойде нито веднъж да ме види от София. Беше винаги много заета. А Ани намираше време за всичко. Ходеше на работа и се грижеше за семейството си. Когато сядахме да вечеряме, ме беше срам да я погледна. Първо слагаше чинията пред мен, после на останалите. Грижи се за мен като за своя родна майка. А аз не го заслужавам. Много пъти съм се опитвала да й се извиня и да поискам прошка, а тя винаги ми отговаряше: „Да загърбим миналото, животът е толкова кратък. Нека сега да се уважаваме и да си помагаме”. Но аз вече не мога, виждам, че съм в тежест, но Ани никога не го показва. Разправям на всеки за глупостта си, за да не грешат като мене.
Истината е, че когато двама се обичат, родителите не трябва да бъдат против любовта им. Независимо какви са по народност, стига да са с добро сърце, като моята Ани. Тя е много мила душица, но аз не можах да го оценя. Затова местенце за мен в Рая няма да има”, изплаква болката си Милица и млъква, защото до нея застана Ани. Подаде й ръка да стане и бавно тръгнаха към дома си.
Александър ШАБОВ
