135 четения

Оперната певица Красимира Стоянова: „С времето връзката ми с нашия град става все по-здрава”

Красимира Стоянова е сред най-известните търновци по света. Тя е оперна певица, носител на множество награди, държавни отличия, пее на всички големи оперни сцени. Календарът й с ангажименти е запълнен чак до 2020 г., затова и рядко се връща в родния си град Велико Търново.

Учила е цигулка в Русенското музикално училище „Веселин Стоянов“ и след това в Пловдивската консерватория. Кариерата си започнала като цигуларка, дебютира като певица в Националната опера в София през 1995 г. Само три години по-късно е забелязана от директора на Виенската опера Йохан Холендер, който я кани да стане солистка. Тя дебютира на сцената на операта в ролята на Микаела в Кармен на Бизе. След това пее на сцени катоКарнеги Хол, Метрополитън опера, Вашингтонската национална опера, Ковънт Гардън, Залцбургската опера, Лондонската кралска опера, Цюрихския оперен театър, Националната опера в Хелзинки, Националната опера в Берлин, Театро Колон в Буенос Айрес и други.

През 2007 г. е обявена за Музикант на годината от предаването „Алегро Виваче” на БНР. Удостоена е със званието Камерзенгерин от австрийския министър на образованието, изкуствата и културата, което е най-високата титла в Австрия, присъждана на оперни певци.

 

– Беше ми любопитно да прочета как интернет ви вижда и представя. Статистиката на успехите ви оставя усещането, че всичко се е случило само за миг. Но какви са най-ярките ви спомени от тези години на започване, търсене, утвърждаване? Кое беше повече – съмнението, надеждата, усещането, че другите ви помагат или напротив?

– Мога да кажа, без да преувеличавам, че животът ми до този момент е бил много интересен. Но и никога не съм се поддавала на празно мечтание. Просто нещата сякаш сами идваха при мен и така получавах всичко, от което се нуждая. Може би е от възпитанието ми, но рядко искам нещо да стане на всяка цена. Тоест – не съм роб на интересите си, а работя за тях с желание и упование, чувствайки, че така трябва. Баща ми ми казваше, че дори човек да е беден, не трябва да оскотява и да издига парите и придобиването им в култ. Това успокоява много човешкия характер и те кара да гледаш на нещата от друг ъгъл.

– В кой момент или с коя роля разбрахте, че сте си на мястото и това, което правите, е истинското ви призвание?

– Май с всяка нова роля откривам по нещо ново в самата мен. Звучи странно, но това е като един вид психологична самоанализа. Анализирайки чуждия характер, започваш да анализираш себе си. Взираш се в собствените си действия, думи…

В случая, ако съотнесем това към професията ми, всяка една роля става един вид твое творение. Вграждаш в нея по нещо от себе си. Затова не мога да ги деля на любими и не толкова любими. Има такива, които са по-удобни за изпълнение, и такива, които трудно се подчиняват. Сигурно заради всичко това все още съм в период на самоутвърждаване… в собствените си очи.

– Това ли беше детската ви мечта?

– От дете съм искала да съм на сцената и съвсем сериозно съм се стремяла към нея. Не съм мислила никога за световна слава, а просто за сцената, като за един много магнетичен център, където съм се чувствала в свои води.

– Какво е сцената за вас – начин на живот, територия, предизвикателство…

– Сцената е моят свят, професионалният ми свят. Свързан с много хора, с непрекъснато споделяне, общуване в монолог. Това е най-парадоксалното – ние, хората на сценичните изкуства, сме в непрекъснат монолог и по този начин общуваме с нашата публика. Това е начин на изразяване, на обмен на духовна енергия, без която никое общество не е в състояние да оцелее за дълго време. Да, днес сцената е може би наистина предизвикателство, но и зависи за коя сцена говорим. Аз не съм привърженик на цинизма, крайностите и провокативността в лошия им вид. За мен сцената е място, което има голяма отговорност – морална, естетична, духовна.

– Ако приемем, че публиката е вашето огледало, как се виждате в това огледало и харесвате ли се в него?

– На този въпрос не бих могла да дам отговор, но според мен самата публика трябва да даде мнение. Аз виждам, че ако моето усърдие е честно, вдъхновено, подчинено на аналитична работа и перфекционизъм, то бих получила един хубав образ в моето огледало. За да получим, трябва да дадем – изкуството е един обменен процес.

– Предполагам, че за вас е особено важно ролята да пасва на гласа ви, но все пак каква предпочитате да бъде героинята, за да я изиграете?

– Много хубав въпрос! Хубаво е ролята да е многопланова… Или както днес казват – триизмерна. По този начин бих могла да разгърна много по-добре себе си, и то не само като певица, но и като актриса. В моя вид глас ролите, които се пеят, са слава богу много хубави и нямам основание от притеснение. А и имам правото на избор.

– Има ли все още концерт, който да не ви се е случил?

– Няма такъв… Както вече споделих, благодарна съм, че получавам всичко, за което дори не съм мечтала!

– При толкова много пътища и пътувания има ли място, което наричате у дома?

– Почти не. Трудно се напасвам дори в собствения си дом. Но това има и добри страни. Така не се пристрастявам към нищо.

– Когато се връщате в България, променя ли се нещо у вас?

– Когато съм си у нас, съм просто щастлива! Има нещо, което не може да се обясни с думи, а само се чувства… То е това, което те свързва с родното.

– Как си почивате, в смисъл имате ли си занимания, с които да се забавлявате и да ви позволяват да си ги вършите по пижама и по халат?

– Да, много обичам да съм по пижама. Всъщност най-добрата ми почивка е тази, когато нямам планове и задачи.

– Когато ви питат приятели и колеги как изглежда родният ви град и какво е най-хубавото в него, вие какво разказвате?

– Показвам и разказвам и много се паля и вживявам! Аз съм голяма щастливка, да бъда родена в Търново! С времето го осъзнавам все повече и връзката ми с нашия град става все по-здрава.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *