80 четения

Актрисата Лилия Маравиля: „Любовта може да ти се случи за два дни и тези два дни да бъдеш себе си”

Сега Лилия Маравиля играе главната роля в сериала „Връзки”, чийто втори сезон мина по „Фокс лайв”, преди това я гледахме в „Под прикритие” и в Love.net. Миналата седмица гостува във Велико Търново заедно с Христо Шопов и двамата вдигнаха на крака публиката в читалище „Надежда” с играта си в „Догодина по същото време”.

 

– Лили, защо са толкова трудни всички връзки?

– Може би защото просто трябва да съществуват. Важно е да имаш връзка, за да участваш във връзка. С това заглавие могат да се направят толкова много асоциации, защото като понятие думата връзки има най-различен смисъл. Моята асоциация, като чуя думата връзки, е усмивка, защото сериалът е последната ми голяма любов.

– И трудно ли се играе любовта?

– Много трудно, защото как да я играеш тази любов! Когато бях студентка при проф. Коко Азарян, той все това ни повтаряше – най-трудното нещо, което може да се играе, е чувството любов. Защото няма щампа или клише, с което да се играе любов. Любовта е почтеност, уважение, отношение към другия и трябва да пресъздадеш всичко това. Във „Връзки”, понеже започнахме с този сериал, отношенията между мъжете и жените са много интересни, защото, за да покажеш на един човек, че го обичаш, преминаваш през страшно много други неща. Ние рядко казваме „обичам те”. Сигурно защото понякога хората, обичайки се силно, забравят, че се обичат, и без да искат, се отдалечават един от друг. И трябва да се случи препятствие, те да преминат през него, за да отрезнеят и да се върнат към онова хубаво чувство любов.

– Темата за преоткриването я има във „Връзки”, беше основна и в Love.net, защото сякаш това преоткриване е гориво да поддържаме връзки, да обичаме. Какво преоткривате в живота си най-често?

– Връзки и отношения с хората. С Ваня Николова, сценаристката на сериала например, познанството ми е съдбоносно. Тя беше главен сценарист на втория сезон на „Под прикритие”. Видяхме се тогава някъде и тя ми каза, че много ме харесва. Стана ми приятно, защото моята роля в „Под прикритие” никак не беше голяма. И няма как да е различно. В чисто мъжки, момчешки сериал, жените нямат много място, особено пък жената на ченгето. Но във втория сезон тя ме преоткри, накара ме да преоткрия героинята си, защото ми написа много красиви сцени, разви ми образа.

Когато започнахме да снимаме „Връзки”, аз преоткрих колегите си. С всички се знаем, но с никого от тях не бях снимала или играла до този момент. Даже и с Мишо Билалов, с когото участвахме в „Под прикритие”, но нямахме нито една обща сцена там. Оказа се, че всички сме се харесвали един друг, но всички сме заедно за първи път и станахме като семейство, с истински връзки.

– А видяхте ли по нов начин душата на артиста, когато артисти заставаха срещу вас в „Майсторски клас”, където влизахте в ролята на журналист?

– Много ми е интересен този проект, точно защото за първи път съм в ролята на водещ по този начин. В „Майсторски клас”, чийто сценарист пак е Ваня, основното действащо лице е събеседникът. Аз трябваше да го подкрепям с въпроси. Ваня се среща с гостите предварително и без мен. Тя подготвя въпросите, които задавам. И в крайна сметка аз бях най-изненаданата, защото отговорите им понякога ме разтърсваха.

– Имаше много дръзки въпроси в някои от епизодите на „Майсторски клас”, въпроси за любовта, за секса, за родителите, за лошите отношения между деца и родители…

– Защото искахме да разголим човека, познат на аудиторията. Такива въпроси те карат да мислиш, да се връщаш към миналото си, да си преоткриваш детството. Е, не на всички им беше лесно да отговарят, затова, когато виждахме, че на човека не му е приятно, спирахме.

– Аз си харесах един въпрос и сега ще го задам – колко наивна бяхте, когато започнахте да играете на сцената?

– Много. Обаче това е много ценно нещо. За актьора е задължително да остане наивен и чист като дете, любопитен и търсещ. За да може това, което прави, да му се случва винаги като за първи път. Особено в театралното представление, то наистина се случва винаги за първи път и само веднъж, и само тази вечер.

Нашата професия е така нагласена – нас ни избират. Малко са актьорите, които могат да си изберат с кой режисьор да играят и в коя постановка да се включат.

– Но вас ви избират. Не ви ли хрумна, че като ви избират, значи сте добра и си заслужавате мястото на сцената?

– Там е работата, де. Избират ме сега. Ама имаше период в театър „София”, в който играех все малки роли, и никой не ми даваше голяма роля, а имах нуждата да опитам, за да разбера дали мога. Човек се съмнява. Добрите във всяка професия винаги се съмняват. В такива моменти искаш да изпробваш, да видиш дали можеш да издържиш голяма роля от начало до край, да разбереш дали хората ще те харесат.

– Защо не се отказахте?

– Съпругът ми ми каза нещо. Каза ми: „Виж какво, във всяка професия, а и в живота човек трябва да има не просто търпение, а много търпение. Ще дойде един момент, твоят момент, и бъди сигурна, че това ще е точният момент, защото ти ще си подготвена за него”.

– Коя роля беше този момент?

– „Албена” на Йовков. И пак така се случи, че не бях аз избраната, а Стефка Янорова. Трябваше да играят с Асен Блатечки, но и двамата бяха вече известни актьори, особено заети и постановката се провали. Режисьорът си тръгна, дойде друг и понеже декорите бяха построени, той трябваше да се намести в тях и да направи все пак „Албена”. И кой, кой – Лили. Първата ми реакция беше: „Ама това е доста унизително, все едно тука има една да спаси положението”. Още повече че Албена е много различна от мен. Но тогава режисьорът Стефан Стайчев ме хареса и стана изключително фино и човешко представление, което толкова много играхме, и хората харесаха моята руса и светлоока Албена. Тогава започнаха да ме търсят журналистите, да ме канят в предаванията си по радиото и телевизията. И аз си казах: „Я, може пък…”

Моят звезден миг беше ролята на Лулу в „Лулу, или кутията на Пандора”, която проф. Азарян ми повери, когато бях още в първи курс. Тогава нямаше такава практика студентите от академията да играят даже и малки роли. А Лулу беше главната роля. Играехме го в „Театъра на армията” до завършването ми. Тогава пет театъра ми бяха казали, че ще ме вземат, като завърша. Аз завърших и нито един от тези пет театъра не потвърди поканата си към мен. И аз останах на улицата. Това беше адът. И през него съм минала.

– Какво от един човешки живот може да се събере в един уикенд?

– Леле, тази роля в „Догодина по същото време” е един от големите ми подаръци. Толкова ми харесва, имам чувството, че е писана за мен. Много харесвам героинята и тази очарователна история. Мислила съм си дали тези двамата, които се срещат в годината за по два дни само, дали биха живели добре заедно. Мечтаят тези два дни да им се случат. Така че за два дни може да ти се случи любовта. Да бъдеш точно това, което искаш да бъдеш. Да бъдеш себе си.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *