ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ДЕЙТОНА. Мейн стрийт – най-известната рокерска улица в света

Носенето на клубен елек в Щатите си е истинско предизвикателство навсякъде. За ченгетата това е голямо нахалство, все едно да си напишеш на челото “Аз съм престъпник, но вие не можете да ми направите нищо“. А това означава, че трябва винаги да си готов за проверка, обиск, разпит или пък някакво предупреждение от страна на органите на реда. Освен това в Щатите се изисква огромен кураж да си носиш елека на непознати места, защото не знаеш в коя клубна територия ще попаднеш, чии интереси ще застрашиш с присъствието си или просто при среща с други клубове може да нарушиш клубния етикет с неадекватно поведение вследствие на употреба на дрога или алкохол. Затова трябва да си винаги нащрек, че е възможно да се окажеш в конфликтна ситуация, и единственият начин да нямаш проблеми е да знаеш МС правилата, да поздравяваш учтиво представители на други клубове, да се държиш почтително, с достойнство и респект. В интерес на истината първите дни в Дейтона ми беше малко притеснително и избягвах да нося елека, но после си казах – майната му, и не го свалях, дори когато спя. Клубният ми елек предизвикваше навсякъде любопитните погледи на обикновените мотористи, когато се движех с мотора или пък обикалях кръчмите по Мейн стрийт, защото забелязвах как десетки пъти ми снимаха гърба. Този интерес беше предизвикан най-вече от факта, че в Дейтона изключително рядко се срещат символи на мотоклубове от източната част на Европа. Освен това трябва да се знае, че мотоклубовете в Щатите се ползват с огромен респект сред обикновените хора заради строгите вътрешни правила, спазването на дисциплина при каране в група, сплотеността и уважението един към друг. Другата причина за интереса към клубния ми елек бе, както споменах по-горе, че на Мейн стрийт много рядко се срещаха представители на мотоклубове, защото пред всички заведения бяха закачени огромни табели с надписи: NO COLORS, NO ANIMALS, NO WEAPONS….

ЗА СМЕТКА НА ТОВА ПЪК КУПОНЪТ ТАМ ТЕЧЕШЕ С ПЪЛНА СИЛА. МЕЙН СТРИЙТ Е МОЖЕ БИ НАЙ-ИЗВЕСТНАТА РОКЕРСКА УЛИЦА В СВЕТА. Да преминеш по нея с мотор, е сбъднатата мечта на всеки истински рокер. Тук могат да се срещнат байкъри не само от всички краища на Америка, но и от цял свят. Улицата е дълга може би няколкостотин метра, като от двете й страни се намират най-известните рокерски барове в Дейтона. Интересното бе, че бяха обзаведени доста скромно, почти изцяло от дърво, и далеч от потискащия лукс, познат ни до болка в нашата мила родина. В повечето случаи липсваха маси и столове, а посетителите стояха прави около дървените барове. Вътрешните стени бяха отрупани с всевъзможни табели, светещи реклами на бира, постери на кастъм мотоциклети, а някъде дори висяха препарирани алигатори. Почти всички имат вътрешен двор, нещо като безистен, където са издигнати сцени, на които вечер свиреха рок банди. На няколко места пред сцените на високи подиуми бяха разположени сухи барове с хладилни витрини, откъдето барманки с впити в задните си части къси панталонки и дълбоки деколтета продаваха бира за по 4 долара. Всички те бяха адски любезни и усмихнати и с удоволствие позираха на всички, които искаха да се снимат с тях. Не липсваха и традиционните за такива места барбекюта, от които се носеха аромати на телешки чийзбургери, стекове и всякакви видове наденички. В някои от тези заведения се събираха по няколко хиляди души, държащи по една бира в ръка и наслаждаващи се на страхотните групи на сцената. Никъде обаче не забелязах пиянски изпълнения, така характерни за нашите събори. Всички се забавляваха и танцуваха много дискретно, без да пречат ни най-малко на стоящите покрай тях. Силно впечатление ми направи също така невероятният позитивизъм и добронамереност на пъстрото множество от облечени с протрити джинси, черни тениски и кърпи по главите американци. Всички се поздравяваха, усмихваха се приятелски и дружески разговаряха помежду си.

Вечер на Мейн стрийт буквално вреше и кипеше. От двете страни на улицата плътно по цялото и протежение бяха паркирани хиляди мотори. Рояци мотористи пъплеха като на импровизиран парад, за да представят своите машини. Тук можеха да се видят страхотни поръчкови модели за по няколкостотин хиляди долара, от ауспусите на които излизаха 5 – 6-метрови пламъци, ръждясали ретробайкове от 50-те години, ревящи 5000-кубикови чудовища от марката „Бос Хос” и събиращи погледа съветски антики. Никога преди не бях виждал задръстване от пълчища мотори, създаващи невъобразим хаос от хромиран блясък, светлини на фарове и мигачи, бучащи двигатели, твърд рок, звучащ отвсякъде, допълнен от синкавия дим, стелещ се между моторите, и острия аромат на отработени бензинови пари. Незабравима картина, запечатала се в съзнанието ми завинаги.

Петър СТЕФАНОВ