129 четения

Отмиращи занаяти. Бай Мишо, ковачът от Арбанаси

75-годишният Михаил Йорданов от Арбанаси е сред малцината ковачи, които пазят и до днес тънкостите на занаята. Казва, че за да обработваш желязото, трябва да го познаваш добре, за да можеш да го подчиниш на волята си и да изработиш крайния продукт. Това е процес, в който се сблъскват два твърди характера – упоритостта на ковача и устойчивостта на желязото. Въпреки че е пенсионер отдавна, бай Мишо, както го наричат всички, продължава да върти ковашкия чук и без работа не остава. Винаги има какво да измайстори, даже и сега, когато е студено. Казва, че е работил и при минус 15 градуса, но не се оплаква, защото си вади хляба от 13-годишен и нищо не може да го уплаши. А за да си добър в това, което правиш, трябват много знания. За мнозина ковашкият занаят се свързва само с блъскане с чука по нажежено желязо върху наковалнята. Но всъщност основната тънкост е познаването на метала. Истинските майстори могат да познаят по цвета кога трябва да се почне изковаването на желязото, кога да се хвърли пясък, за да се получи заварката и кога стоманата е закалена добре. Една на пръв поглед груба работа, която крие зад себе си много прецизност и умения. Бай Мишо с усмивка разказва, че за толкова години в занаята може на око да прецени температурата в пещта с разлика до 5 градуса. Правил си е дори експерименти с приятели, за да им докаже, че не само има набито око, но и нюх за тая работа. Освен като ковач с лекота се справя и със заварките и с ремонта на колата си.

Бай Мишо е родом от село Раданово. Казва, че къщата му е до тази на певеца Веселин Маринов, когото помни още като дете, което се навъртало около по-големите. В старите албуми даже има снимка с бъдещия певец, който тогава бил 3-годишен. Средното си образование майсторът завършва в Механотехникума в Русе и е от първия випуск „Топлотермична обработка и леене на металите” в България. След това започва работа като закалчик в завода за машиностроене „Червена звезда” в Дебелец.

„Много работа е минала през ръцете ми – багери, матрици за пробиване, зъбни колела. Какво ли не съм правил. На 24 години бях стигнал 6-и разряд, а след това и най-високия връх – 8-ми разряд. В Северна България нямаше друг такъв майстор. За да получи такова отличие, човек трябва да си разбира от работата”, разказва бай Мишо.

Животът му е пъстър и цветен, успял е да обиколи десетки държави още по времето на социализма, когато подобни пътешествия са били привилегия за малцина. Бил е в Германия, Австрия, Швейцария, Испания, Турция, Сирия, Кувейт и Ливан. Най-трудно е било излизането от България, а от там нататък пътят бил лесен и можел да отиде, където си поиска. Работил е като шофьор, строител, заварчик. Когато се уморил да странства, се връща в България, където създава семейство. Установява се в Арбанаси през 80-те години, където живее и до днес – точно срещу кметството в селото. Сам си вдига къщата, а до нея изгражда и навеса с пещта и всички инструменти и машини, които сам си прави.

Зад гърба си има 48 години трудов стаж, включително и първа категория, но когато се пенсионира, се оказва с пенсия от 72 лв. Споделя, че не разчита на пенсията от държавата и сам си изкарва парите, защото в занаятчийството хляб все още има.

„Трябва обаче да му разбираш и да си майстор. Има много хора, които се хващат, но тоя занаят трябва да ти лепне, да познаваш метала. А на мен това ми е в кръвта”, смее се майсторът. Работата му е позната на мнозина не само в Арбанаси и Велико Търново, но и в региона. Постоянно го търсят хора да им поправя различни сечива от желязо, необходими за стопанството и другите занаяти. Въпреки годините бай Мишо няма намерение да се откаже да върти тежкия ковашки чук. Освен в работилницата обича да се занимава и с градината и животните, които гледа. Има си и оранжерия, която е негово дело, и се стреми всичко, което произвежда, да е екологично чисто. Най-голямата му радост е внукът му Мартин, който е на 7 години и обича да обикаля около дядо си, докато работи. А други мераклии да научат професията няма, защото работата е тежка и не е за всеки. Но обикнеш ли веднъж занаята, оставаш свързан с него за цял живот, категоричен е майсторът.

Весела БАЙЧЕВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!