84 четения

Ловджийка от дружинката във Водолей с един патрон гръмна два заека

Ловът е общото хоби на Мария и Петър Петрови

ОБЩО ХОБИ СПОДЕЛЯТ МАРИЯ И ПЕТЪР ПЕТРОВИ И ТО ОСМИСЛЯ СВОБОДНОТО ИМ ВРЕМЕ. Семейство са вече 28 г., живеят в Беляковец, но са избрали да ловуват с дружинката във Водолей и всеки ден, в който ловът е разрешен, те са по полетата. И двамата имат в колекцията си невероятни, обаче съвсем истински истории. Особено Мария, която има ловен билет съвсем отскоро, но вече е успяла да свали с един куршум два заека.

„Ловуваме пернат дивеч. За прасета не ходим, макар че аз навремето съм преследвал диви свине. Обаче за този лов се изисква желязна дисциплина в ловната дружинка. Изисква се пълна тишина, ловците трябва да разговарят помежду си само с жестове, иначе нищо не става. Няма много такива дружинки у нас”, признава Петър Петров. Казва, че е отстрелял в кариерата си не повече от две-три прасета и изгубил интерес. Сега ходи със съпругата си за фазани, пъдпъдъци и през зимата за патици.

sem. Petrovi (1)Той е този, който първи се увлякъл по лова. Има вече 20 г. стаж, че и повече. Много дълго време Мария ходила с него, за да споделя хобито му, но дистанционно, повече за да бъдат заедно, да поспортува и тя и заради чистия въздух. Преди около година време съпругът й взел да я подбъзиква и накрая директно я попитал: „Защо не опиташ да стреляш. Така и така идваш всеки път с мен. Може пък да ти хареса!”.

„Толкова ми трябваше. Казах си, защо пък не. Ще му докажа, че мога. Сега ще види той. Извадих си ловен билет и още на първия ми лов като истински ловджия, при първото вдигане на пушката ударих един фазан”, усмихва се Мария, която е единствената жена в ловната дружинка на Водолей. После признава, че удовлетворението е огромно, защото целта е малка, трябва да имаш бързи и навременни реакции, което е най-важно за успеха.

Малко след това двамата отишли на гости при приятели в Гърция и те ги завели на лов в тамошните полета. Ловът бил за зайци. И точно там Мария успяла да разбере на свой гръб какво точно значи приказката „С един куршум – два заека”. „Вдигнах пушката и стрелях. Виждах пред себе си един заек, но когато кучето донесе жертвата, зайците бяха два. Просто така са се били позиционирали, че съм ги съборила с един куршум”, разказва г-жа Петрова.

„Не убиваме всеки път. Даже по-често се случва да нямаме никаква слука, но пак ходим, защото изживяването е уникално. Чистият въздух, спокойствието на гората, свободата… И да гледаш как кучето работи. Как надушва дивеча, заема специфична поза и замръзва, докато ти не станеш готов. Когато усети, че си готов да стреляш, чак тогава подгонва жертвата. Цял ритуал е това и всъщност е голяма част от истинския лов, защото без кучетата ти си просто въоръжен турист, който крачи по полето и яде шипки”, споделя Петър Петров. И признава, че при неуспешен лов по-разочаровани са кучетата, за които истинската награда е отстреляният дивеч. За Петър и Мария и за останалите в дружинката чаят след лова, сладките приказки и почивката обикновено са достатъчни.

„И даже не се надлъгваме, докато си пийваме чая и отдъхваме от извървените 10 километра по горите и полетата. Ние сме малка дружинка, всички се познаваме и си знаем историите. Виж големите ловни дружинки са друга бира. Там се лъжат на професионално и политическо ниво, но така е, като възприемат лова не като хоби, а като военни действия”, усмихва се Петър Петров.

Когато ловът е успешен, той и съпругата му обикновено канят приятели, за които да опитат дивеч е истинско приключение. „Ама то колко количество можеш да сготвиш! Има наистина само да опитат. Но като пийнат по две чашки вино, като зачервят носовете и подлагат чинията за още”, признава ловджията.

МАРИЯ И ПЕТЪР СЕ ПОЗНАВАТ ОТ ШЕСТГОДИШНИ, СРЕЩНАЛИ СЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ В ПЪРВИ КЛАС И ДО ОСМИ КЛАС БИЛИ ВСЕ ЗАЕДНО. После пътищата им се разделили, защото всеки от тях избрал различно училище. Срещнали се отново, чак когато Петър се уволнил от казармата. Тогава май за първи път се погледнали наистина и се видели. Той обаче не посмял да я покани на среща и за да компенсира нерешителността си, споделил това с брат й, който така и не й предал съобщението. И тогава един ден Петър цъфнал на вратата на Мария. „Аз съм спяла, представяш ли си какви препятствия е трябвало да преодолее, за да ме покани на първа среща. Оставил телефона си на нашите, които май не бяха запомнили кое точно е момчето. Прерових телефонния указател навремето, за да разбера кой е този загадъчен младеж, който си е оставил номера за мен”, спомня си Мария. Не намерила името му по жълтите страници и в крайна сметка решила да позвъни.

Няколко години по-късно двамата станали семейство. И освен че споделят общо хоби, те са постоянно заедно и в работата си, защото имат фирма за надгробни паметници.

Той е този, който прави паметниците. Да рисува му се удава от малък, особено добър бил в работата с камък. Така се родила и идеята за бизнеса. „Беше ми обещал още в трети клас да ми нарисува едно конче. Нарисува го, но на приятелката ми, не на мен. Компенсира ме чак като се оженихме. Подари ми едно мраморно пано, на което издялка майка с малкото си конче. И написа отдолу: „На Мими с любов за голямото търпение”. Наистина много бях търпелива за това обещано конче, 20 г. го чаках”, усмихва се Мария, докато съпругът й показва още един свой подарък за нея – огледало в камък, което поразително напомня за огледалото на злата кралица от приказката за Снежанка. На него пък пише: „За Уилма от Барни Ръбъл”, понеже огледалото ги пренася в каменната ера.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!