112 четения

Прочетете тази книга. „Писма от България” – един непознат и различен поглед за Руско-турската война 1877/1878 г.

За Руско-турската война от 1877/1878 г. и Освобождението на България съществува огромна като обем литература на български език – както обобщаващи научни изследвания, така и различни юбилейни издания. Създава се впечатление, че войната от 1877/1878 г. и Освобождението на България е най-изученото събитие в новата ни история, за което е вече много трудно да се намерят неизвестни страници. В първите дни на март обаче на вниманието на любознателния български читател бе предложена книгата на публициста Евгений Утин – „Писма от България”, издадена през 1879 г. на руски език.

Досега тя беше известна само на тесен кръг от специалисти, изучаващи Руско-турската война от 1877/1878 г. Сега книгата бе посрещната с неочакван интерес и за нея вече излязоха от печат положителни отзиви. Най-съществена роля за отпечатването на книгата на български език има талантливият наш творец Георги Данаилов, който преди дни ни напусна, но успя да види в завършен вид изданието. Той бързо организира превода, осъществен много компетентно от Панайот Денев, и описва в предговора впечатлението си от констатациите и разказите на автора за видяното в България по време на Освободителната война. Евгений Утин е адвокат с либерални убеждения, публицист и автор на книги за Френско-пруската война от 1870/1871 г., за германския канцлер Бисмарк и кайзера Вилхелм II. Той представя тази война от фронта като специален кореспондент на авторитетното издание „Вестник Европы” и в началото на 1877 г. охотно приема предложението да замине заедно с руската армия на балканския фронт и да информира руските читатели за хода на войната в България.

Евгений Утин остава у нас шест месеца, посещава Свищов, Търново и Стара Загора, катери се заедно с руските войници и опълченците на Шипка, свидетел е на неуспешните щурмове при Плевен, разговаря с местните хора – селяни, свещеници и служителите на руското гражданско управление, посещава наши църкви и манастири. Завърнал се в Петербург, Евгений Утин сравнително бързо обобщава записките си и през 1879 г. книгата му излиза на руски език. Оказва се, че Георги Данаилов получава екземпляр от руското издание като скъп подарък от дипломата Христо Оббов десетилетия по-късно, но увлечен в реализирането на своите поредни творчески ангажименти, успява тогава само да прелисти книгата. Едва през последните месеци от живота си, усамотен в родопското село Ковачевица, той я чете и остава трайно впечатлен. Този факт го насърчава да организира издаването й за пръв път на български език.

Евгений Утин съвсем не е обикновен разказвач на стотиците срещи, които той има с българите, отношенията им с руските офицери и войници. Много задълбочено той анализира манталитета, скромните амбиции и примиреното поведение на своите събеседници, за да обясни на читателя, че „българите са много трудолюбиви, трезви и разумни хора”. Той има подчертано добронамерено и обективно отношение към тях, обусловено от отношението им към труда и училището. Утин е категоричен в убеждението си, че петвековното чуждо владичество има съдбоносни последици при утвърждаването на някои негативни черти в характера на българите. Дългите години на робството принуждават християнина да търпи, за да оцелее сред морето от беззакония, които местните турски власти му налагат.

Той продължава с тази своя констатация и по-късно: „Като описвам сега само първите впечатления от срещите с българите на път към Търново и оставям настрана общата характеристика на българския народ, не мога да не отбележа една черта, която поразяваше при всяка среща. Плашливост и нерешителност се набиваха на очи. Те се бояха от всичко и от всеки.

Сериозен интерес предизвиква осма глава на книгата, озаглавена от автора, „Българите и нашите недоразумения”. Утин я започва със свои разсъждения за благодарността като специфична форма на общуване между два народа с обща религия и близки езици. След това той обяснява, че „относителното благосъстояние” на българите става действително повод за реплики на руски офицери и войници в смисъл – българите не са живели толкова лошо под властта на турците, за да се започва война за този народ. Самият Утин е впечатлен от видяното в България и пише „сега се усеща някаква хладина” и още – „Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорена страна, занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на човешкото страдание и гладна смърт. Нищо подобно нямаше в България. Всички ниви засети, високо израснала царевица, прекрасни жита, големи стада овце, хора, които не просят. Навсякъде селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас”.

В книгата има и много страници, посветени на военните действия край Плевен, на унинието от понесените човешки и материални загуби, от липсата на достатъчно грижи за изоставените ранени, описани са тежки сцени и преживявания на тези „мъченици”, захвърлени без удобства, тези герои, чието мъжество и героизъм донесоха освобождението. Книгата завършва с оптимистичната прогноза на автора, че в следващите 20 години в свободна България няма да има неграмотни, докато тревогата му е за Русия, на която войната откроява недостатъци в общественото развитие и дълга да се погрижи и за себе си. Така завършва и предговорът на Георги Данаилов, който заслужи и с тази книга нашата благодарност. Похвална е и работата на издателство „Абагар“, което добре е оформило ръкописа и в кратък срок поднася на читателя тази полезна книга.

Христо ГЛУШКОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!