Вицепремиерът Томислав Дончев: „Без образование сме обречени да си гледаме във върховете на обувките“
Томислав Дончев е вицепремиер на България и министър на европейските фондове и икономическата политика. Той беше във Велико Търново в края на миналата седмица, за да участва в тържествената церемония по връчване на дипломите на абсолвенти от Стопанския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
– Г-н Дончев, какъв е първият спомен, който ви изплува в главата, когато прекрачите прага на този университет?
– Нямам само един спомен. По-скоро са поредица от спомени, защото съм прекарал в университета четири години. Трябваше да са пет, но завърших по-рано, защото слях четвърти и пети курс.
Тук съм научил много. И като казвам научил, нямам предвид само това, което съм научил от книгите и от професорите си. Научих се да бъда по-близо до себе си, да търся себе си, да се бунтувам, да бъда недоволен, да питам. Научих се да отговарям и после продължих да се уча. А хубави спомени имам, макар че бяха трудни времена, защото се налагаше да работя нощем, да уча денем. Но Велико Търново остава едно от местата, където съм живял най-интензивно и на бързи обороти.
Истината е, че аз не свързвам студентския си живот с романтика, а с много труд. Работил съм и черна работа и казвам на всички настоящи студенти, че работата също е вид учене. Да, разбира се, имаше и романтика и тя идва от това, че си заобиколен с млади и будни хора, критично мислещи, провокативни. Обаче ще кажа нещо и като преподавател, защото понякога ми остава време да влизам в аудиторията. Това, което ми тежи, е обичайният рефлекс на студентите да са съгласни. Поне в аудиторията са винаги съгласни. А
ЕДНА ОТ ДЛЪЖНОСТНИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СТУДЕНТА Е ДА Е НЕСЪГЛАСЕН. САМО ТАКА СЕ ИЗГРАЖДА КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ
Един известен мислител казваше, че истинският ученик първо трябва да напусне учителя си, защото е несъгласен с него, и чак тогава да се върне истински при него, защото вече е съгласен с него.
– Обаче това не се учи в университета.
– О, да. Това си е индивидуална характеристика на духа, която университетът трябва да култивира и да отглежда. Трудно е, ако го няма семето, от което да поникне нещо.
– Какво стана с идеята за по-високи заплати в Северна България, защото не е тайна, че един от критериите в рейтинговата система на висшите училища са възнагражденията. Тук те са ниски и ВТУ няма никакъв шанс да се придвижи напред, дори и в направленията, в които е най-добър.
– Министър Вълчев говори вече за идеята учебни заведения от основния и средния курс в по-трудни региони и които работят с по-трудни деца да имат допълнително финансиране. Ще видим как ще работи тази идея. Аз си мисля, че в един момент по отношение на най-изостаналите райони в страната, като Велико Търново категорично не е сред тях, подобни бонуси трябва да получават не само учителите, а и администрацията. Всеки университет, особено структуроопределящ, трябва да бъде обект на специално внимание и да се отчитат спецификите му. Търновският университет има такива специфики. Освен това според мен има и потенциал, който може да развие. Не само като университет, който работи в национален мащаб, а и като университет, който вече се обръща към международния пазар.
– И какви са тези потенциали, като го гледате отвън навътре?
– Аз не съм постоянен член на преподавателския състав, но… Като започнем от специалностите, които логично биха могли да имат пряка пазарна реализация, като информатиката например. Потенциал има и в педагогическата правоспособност, защото педагогиката освен наука е и изкуство, и занаят, а университетът е традиционно добър в тази посока. Езиковото обучение – също. Ректорът каза, че обучава хора на 20 езика, а това е впечатляващ потенциал предвид едни от индустриите, които се развиват в България – аутсорсинг услугите, или изнесените услуги. И не говоря само за колцентровете. В Европа езикът е първостепенна ценност и потенциал в личностна и обществена гледна точка. Тук университетът има потенциал да продаде това по най-добрия начин.
– Мобилните групи в сферата на средното образование бяха един от въпросите, на които ГЕРБ наблегна в предизборната си кампания. Те се случиха и повече от 15 000 деца влязоха отново в класните стаи. Какво всъщност целяхте с тази идея и какво наистина постигнахте?
– Истината е, че ако на човек с близо 10 г. стаж в политиката и управлението му се случва да научава някакви шокиращи нови неща за страната си, означава, че не си е вършил работата до момента. Така че ние не бяхме изненадани от нищо. Обаче тук искам да отбележа няколко неща. Целият механизъм от тези екипи е просто първата стъпка. Илюзия е, че може да се остане на това ниво. Това, че сме успели да вкараме обратно 15 000 деца в класните стаи, все още е само едно добро начало. Голямата борба е те да бъдат задържани там. И освен да бъдат задържани в час, още по-голямата битка е те да придобиват знания и умения, които да им позволят да станат пълноценни личности и да се интегрират на пазара на труда.
– И стигаме до проблема с ценностите?
– Да, понякога цялото това упражнение означава сблъсък на ценности. Ценностите, които има обществото като цяло, това че всяко дете трябва да учи, за да се цивилизова и да работи, невинаги са валидни за всички семейства и общности. Затова този процес е толкова труден. Но той трябва да бъде продължен.
– Следващата стъпка тогава е…
– Ценностите се променят бавно и трудно. Това, което съм научил в работата си, е, че
НИТО ЕДИН ПРОБЛЕМ НЕ СЕ РЕШАВА САМО С НАРЕДБА И ЗАКОНИ
Ако няма катализирана обществена подкрепа, успех няма да има.
– Къде, в коя сфера човешкият фактор най-трудно се променя?
– Много сложен въпрос ми зададе. Човешкият фактор по принцип трудно се променя. Минават няколко поколения, сменя се икономическият модел, който има страната, сменя се икономическият. Установяваме понякога, че културни архетипи, които са били характерни преди 100 или 150 г., са още живи.
– Вие обикаляте България, хората разговарят с вас. Имате ли обяснение защо сме такива песимисти, защо сме толкова лоши към себе си, не си вярваме, не се обичаме, не се радваме на това, което можем и имаме, все гледаме каквото нямаме?
– И аз си задавам този въпрос. Само че знаеш ли, тук се движим по много опасен терен, защото… Не искам да влизам в типичната роля на управляващ и да зареждам всички с нездравословен оптимизъм. Не че не мога, има какво да кажа, само че подобен репертоар е изключително опасен. Ако погледнем в номинално изражение, ще си дадем сметка, че от времето на зрелия социализъм досега България значително е увеличила брутния си вътрешен продукт. Но когото и да попитате, той ще твърди обратното. Да, има си причини за това. Има хора, които станаха богати, мнозина не успяха. Социалното разслоение е факт и това дразни хората. Безметежното усещане за сигурност, безметежното усещане, че държавата и партията мислят за теб в момента не е факт.
ВСЕКИ ТРЯБВА ДА НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ТОВА, КОЕТО ПРАВИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ЗА ТОВА КАК ГЛАСУВА
Всеки трябва да може да направи избор, трябва да реши кой е по-добър от другия или кой е по-малко лош.
– И когато не гласуваш или не правиш нещо, пак трябва да носиш отговорност, защото и това е избор.
– Това е най-лошият избор. За негласуването говоря. Както казва един виден политически анализатор, избирателната ни система, а и не само нашата, е такава, че този, който не гласува, той също гласува. А къде са корените на песимизма, не знам. При всички случаи омразата е тъмна емоция с много голяма гравитация. Много лесно е да мразиш. Това създава персонален психологически комфорт, че ти си прав, а всички останали са криви. Освен това удобно те вкарва в ролята на жертва. Само че аз не знам народ с усещане за жертва и успял да просперира.
– Разбрах, че човешката ви мечта е да бъдете преподавател. А за какво мечтаете като политик?
– Аз преподавам, като ми остане време. Два пъти почвам да пиша докторантура и все не ми остава време да я завърша. Но това е от мечтите, които могат да бъдат реализирани. Още съм млад и имам време да се върна към академични занимания. Мечтата ми в политиката обаче е толкова съкровена, че едва ли ще я споделя. Но да говорим за нещо по-прагматично, като целите.
Политиката е много трудна, защото в нея полагаш неимоверни усилия и винаги трябва да има резултат. Защото най-тъжното в тоя занаят е да положиш години усилия в нещо, а резултат да не последва. Най-висшата политическа технология не е да напишеш закон, дори не е да построиш нещо, на което всички да се радват. Най-висшата политическа технология е да успееш да формулираш цел, която се споделя от повечето хора. И ако липсва нещо на България, то е един такъв набор от цели, които са споделени от всички.
Но все пак ще се върна към мечтите. Много мечтая да има примерно пет неща, за които, ако може, нито хората, нито политиците да се карат. Да са обект на консенсус тези пет неща. Едно от тях е образованието. Каквито и приоритети да имаме, то винаги трябва да е първият, защото без образование сме обречени да си гледаме във върховете на обувките.
Сашка АЛЕКСАНДРОВА
Искам да споделя с читателите нещо за Томислав Дончев. Той ми беше учител по философия в Първа мъжка гимназия преди 20 години. Още тогава, като ученици, на мен и на още няколко от учениците ни, той ни правеше впечатление като ерудиран преподавател с желание за работа. Тогава беше и по-млад, но все така проницателен – усещаше се ентусиазма на сега завършил учител. Разликата ни да е била 6 – 7 години. Мисля, че той преподава в гимназията ни около 2 години, след това дълго време не знаех какво прави докато не стана кмет на Габрово. Спомням си, че с него сме водили интересни разговори за живота и за смисъла изобщо. Неща, които вълнуват младите хора, търсещи себе си…Аз не живея в България, но също съм завършил ВТУ. Тук е мястото да напиша, че не съм гласувал за ГЕРБ, но това не пречи да оценя усилията му да формулира политиките на управляващата партия и доколкото е възможно да се опитва да търси баланса. Това се вижда и аз го оценявам – в личен план му желая успех и сбъдване на онази политическа мечта, за която намеква. Мисля си, че ако имаше поне 100 човека на върха на държавата като този мъж, че лесно щеше да се намери и фокусира онзи така дългоочакван национален смисъл, общ национален консенсус. Разсъждавам за това какво е онова, което да може да ни обединява, не да ни разделя, кои да са тези пет големи фундаментални, национални и неоспорими цели, около които да търсим общото усещане за национална принадлежност и национално самоуважение. Едната национална цел може да бъде например изграждането на много по-добро образование, практически ориентирано, с по-малко и качествени учебни заведения. Другата цел може да бъде по-чиста околна среда и въздух. Третата цел може да бъде създаване на по-силно местно самоуправление, с конкуриращи се региони. Четвъртата цел следва да бъде електронно управление и обучение за всички възрасти и Петата цел, като резултат от изпълнените преди това цели – много по-високи доходи. По този начин хората ще започнат да се гледат не както сега с едва прикрита омраза и презрение, но с повече уважение и хуманност. Ще започнат да се поздравяват и усмихват просто защото им е приятно едни с други и няма да се чувстват унизени и виновни, както сега когато се връщам обратно в родния си град Търново и виждам съкрушени, лоши погледи, едва скрита омраза и желание да се скараш с другия. Много е мъчно ще кажат някой да се пребориш с този „архетип“, това отношение на малък, провинциален човек, който просто мрази по убеждение. Да, така е – наистина трябва време, млади и нови поколения и повече уважение към хората, едни към други…
На приказки сме добри! Много ясно, че сме обречени без образование, но какво направи ти по въпроса, като ми философстваш? Единствено образованието и тоягата могат да ни изкарат от това състояние. Тояга имам предвид народа да излезе като юмрук срещу тези отвратителни безобразия?
Та да продължа образованието: Откакто тия са на власт продължава скоростното изтриване на българщината, с и без философстването на Кратунчо, защото:
1. Под чуждо давление махат всичко българско и родно в учебниците.
2. Под чуждо давление махат изрази като турско робство.
3. Под чуждо давление направиха учителската професия едно от най-долните и учителите се превърнаха в просяци.
4. Под чуждо давление вкарват Истанбулски конвенции, джендъри, педали, лесбийки и всякаква сган да бъдат на по-висок пиедестал от единственото което ни крепи-православното християнско семейство.
5. Под чуждо давление стана така, че да ходиш на училище е нещо като до пазара, когато искаш ходиш.
И много още такива жалки неща, които Кратунко, който си е чист пример за Соросоид, защото се моташе в Отвореното общество из Габрово, откъдето бе избран също под чуждо давление да представлява чужд интерес.
Иначе е сладкодумен.
Остава тоягата…..