Весела Лечева: „Дори и неуспехът в спорта те мотивира и зарежда“

Петкратната световна и осемкратна европейска шампионка по спортна стрелба Весела Лечева разказа за спортната си кариера в клуб „Седем“. Носителката на два сребърни медала от олимпийски игра и на четири световни купи говори за своя състезателен път, за успехите си на европейски и световни първенства, за участията си на три олимпиади.

„Моят състезателен път започна с откриването на Спортното училище във Велико Търново през 1975 г. Моят баща, като бивш състезател по спортна стрелба и по волейбол, имаше огромни амбиции да направи детето си световен шампион и ме застави да започна да уча там. Мечтата ми тогава беше да играя волейбол или да свиря на пиано. И до днес вярвам, че спортът и музиката са най-добрата комбинация за човек. С откриването на Спортното училище открих и магията на спортната стрелба. В първите дни мислех, че това е най-скучният спорт, но с всеки изминал ден и тренировка ставах все по-убедена, че това е моят спорт и за него мога да посветя най-ценното време – младостта си.

Първото ми състезание беше едно градско първенство във Велико Търново, от което зависеше дали ще се класирам за републиканското първенство. Не мигнах цяла нощ заради него и станах първа. Беше важен старт в кариерата ми, защото видях, че не е толкова трудно и страшно. Повратен момент в кариерата ми стана включването ми в националния отбор за участие на Европейското първенство за жени през 1980 г. в Мадрид, когато бях на 16 години, във възрастта на девойките. Това беше един експеримент от тогавашния треньор по спортна стрелба Стефан Цонев, който рискува да ме вземе заедно с Анка Пелова и Нонка Матова. Аз станах трета, а те – четвърта и пета. Всяко едно състезание и старт са ново начало. Имала съм и неуспехи. Най-тежкото е как ще ги преодолееш. Винаги излизах много по-заредена и по-мотивирана с идеята, че на следващото състезание ще бъда много по-добра. Винаги търсех причините в себе си и считах, че имам много по-големи резерви за следващия старт. Първото голямо изпитание за мен беше Световното първенство през 1986 г. в Германия. Аз бях много добре подготвена, но за първи път се явявах на световно първенство. Взех два златни медала и в двете си дисциплини – въздушна пушка и малокалибрена. Спечелих първия си златен медал, уверена, че мога да бъда първа. Вторият дойде по същия начин на следващия ден. Докато станат пет световни титли. Днес съхранявам всичките си медали в един кашон, но нямам представа колко са. Баща ми е направил статистика, че са над 100 медали от различни първенства.

До 1988 г след поредица златни медала и като нямах второ място през изминалите години, всички напълно основателно свързваха моето име със златен медал в Сеул. Много преди състезанието всеки ми казваше, че олимпиадата е различно състезание и към него трябва да имам по-различен поглед. Аз обаче бях много спокойна и все казвах – каква е разликата, като ние участваме все едни и същи състезатели, познавам конкуренцията. Наистина беше различно. Интересът от медиите; това е най-голямото спортно събитие. Още с кацането на летището в Сеул към мен дойдоха стотина и повече журналисти. Аз мислех, че са ме объркали с някоя кинозвезда. Не бях подготвена за този медиен интерес, преследваха ме на всяка крачка. Около 40 минути преди старта бях обградена само с журналисти. Тогава разбрах, че няма да успея. Първият огромен шок за мен. Останах 12-а, имах усещането, че трябва да потъна някъде и да изчезна. Хората очакваха от мен златен медал, а аз даже не попаднах и на финала. Два дни по-късно беше втората ми дисциплина. Всичко това в два дни трябваше да преодолея, да се събера, да се концентрирам и да превъзмогна този шок, за да успея на втория си старт. Спечелих сребърния медал във втората дисциплина.

Чувствам се като реализирал се състезател. Като си спомня днес успехите, все си мисля, че това е друг, различен живот, който съм живяла, много трудно постижим. Не съжалявам за нито един ден, за нито един неуспех, за нито един пропуснат миг. Цялото ми детство и младежки години бяха подчинени само на тренировки при изключителна дисциплина и много ограничения. Това беше един режим, който обичах и не съм чувствала, че ми липсва нещо. Бих повторила всеки един момент и всяко едно състезание, защото дори и неуспехът в спорта те мотивира и зарежда.“