148 четения

Достойните българи на годината. Сън преди 19 години предсказал професията на д-р Маринова

„ВСЕКИ ДЕН СЕ СЛУЧВА ДА СПАСЯВАМЕ ЧОВЕШКИ ЖИВОТИ И ТОВА Е СВЕТЛАТА СТРАНА В НАШАТА РАБОТА. ТЪМНАТА Е СМЪРТТА – В ОТДЕЛЕНИЕТО ПО РЕАНИМАЦИЯ ИМА МНОГО СМЪРТ. А с нея не се свиква, можеш само да се научиш да я приемаш. Но за съжаление, в университета никой не те учи как се приема смъртта, нито пък как да я съобщаваш на близките. Никой въобще не учи хората в България, че смъртта е естественото продължение на живота. Затова хората не са подготвени за нея и се страхуват. Четох преди време книгата на Розмари Демео „Стопанката на Господ“, където смъртта е описана като пътуване към по-добро място. Наскоро питах мои приятели защо плачем на погребение и отговорът беше – плачем за себе си. Винаги плачем за себе си. Винаги ще има хора, на които няма да можем да помогнем. Или хора, на които просто им е дошло времето да си тръгнат. Има ситуации в медицината, при които не трябва да се опитваме да правим повече за този човек, защото го измъчваме с инвазивните процедури, опитвайки се да му върнем живота. Ние не сме Господ.“

Шефката на отделението по реанимация в търновската болница МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ д-р Сибила Маринова може дълго да говори на тази тема, защото отдавна е приела, че смъртта е част от човешкия живот, естествено продължение… Признава, че много често й се е искало да разбере какво са почувствали и видели пациентите, които са се върнали. Дали наистина виждат екипа, който се бори за тях, тялото си, светлината, близките си там, отвъд… Обаче самата тя няма време за това.

Всеки, решил да бъде лекар, трябва да се научи да няма лично време, да свикне с постоянното отсъствие от семейството, с физическото напрежение, с безсънието, с психическото натоварване. „И с това, че за един ще си най-добрият лекар на света, за друг – най-лошият. Хората сме всякакви – добри и лоши, възпитани и не толкова, учтиви и груби. Истината е, че нашата грешка като лекари е, че не обясняваме добре на пациентите и понякога действително се държим грубо с тях, понеже сме много ангажирани и изнервени“, казва д-р Маринова без изобщо да прави някакви опити да заобикаля въпроса или да оправдава съсловието. Не крие, че и самата тя е имала такива моменти, когато въпреки опитите й да обясни добре и на разбираем език какво се случва с пациента, неговите близки са я обвинявали, че е безчувствена.

„Емоционалната ангажираност не те прави добър лекар. Напротив. Аз вярвам, че добрият лекар не е емоционално ангажиран със своите пациенти. И това няма нищо общо с грубостта. Ако се разпадаш при всеки тежък случай, как ще бъдеш полезен, когато трябва да помогнеш на тежко пострадал човек. Опитвам се да не нося всичко това вкъщи, макар невинаги да ми е възможно. Може би затова толкова често сънувам болницата“, признава д-р Маринова.

ЕДИН СЪН ПРЕДИ ТОЧНО 19 ГОДИНИ ПОДСКАЗАЛ НА СИБИЛА МАРИНОВА КАКЪВ ЛЕКАР ЩЕ БЪДЕ. Тя искала да стане педиатър, но завършила във време, когато работа трудно се намирала. Докато търсила своя път като педиатър, постоянно сънувала как й слагат дихателна маска на лицето. И когато в търновската болница обявили конкурс за анестезиолог, тя се явила и го спечелила. Тогава разбрала какво значи този вечно повтарящ се сън, а сега е категорична, че си е точно на мястото, макар това място да е най-тежкото отделение. Може би защото и тук успява да се срещне благодарни хора.

Когато става дума за благодарни хора, д-р Маринова веднага си спомня за пациентка в мозъчна смърт. Съобщила на близките на жената, попитала ги за донорство, но съпругът и свекървата на жената казали, че искат второ мнение. Тя им дала всички образни изследвания, за да могат те да се консултират с друг лекар. „Колегата, инвазивен рентгенолог в една софийска болница, им каза, че, ако заведат пациентката при него, той им дава 30-40% гаранция. Представяш ли си какво е да се изправи пред теб един лекар и да каже, че твоят близък е починал, а друг да каже, че има 30-40% шанс да го съживи. Един месец по-късно свекървата на тази пациентка се върна при мен и ми даде един буркан мед. Аз я попитах: „Защо, аз нищо не можах да направя?”. Тя каза: „Защото ми казахте истината“, казва д-р Сибила Маринова и някак естествено стига до ГОЛЯМАТА СИ КАУЗА – ДОНОРСТВОТО, ЗАРАДИ КОЯТО ТЯ И КОЛЕЖКАТА Й Д-Р ВАНЯ ЛЪЧЕЗАРОВА СА НОМИНИРАНИ ЗА „ДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ“.

„Сметнах, че е правилно“, е лаконичният отговор на д-р Маринова, когато става дума защо е направила избора да се ангажира с донорството. „Тази тема беше табу за България. Виждах, че хората не правят разлика между кома и мозъчна смърт, но трябваше да започнем отнякъде. Тогава с д-р Лъчезарова решихме да отидем при младите хора, защото техните умове не са обременени. И тръгнахме по училищата, да говорим с децата, а те да коментират този въпрос в семействата си“, обяснява анестезиологът и признава, че отказите стават все по-малко.

Въпреки че разговорите с близките на починал пациент са тежки и невинаги се стига до донорство, д-р Сибила Маринова е убедена, че това е нещото, в което тя е добра. Казва, че работата й като координатор е изключително удовлетворяваща и че се надява в България скоро да бъде възможно всеки, още приживе, да може да декларира своето желание, не само отказа си, да бъде донор. Много често непознати хора ме питат как могат да заявят своята позиция. В момента приживе може да се декларира само отказ. И можем да говорим с близките си и, ако, не дай боже, се стигне до такава ситуация, те да знаят какво е нашето отношение. Наскоро четох едно изречение, което според мен определя смисъла на донорството и много ми хареса. „Донорството не е да дадеш всичко от себе си, за да може един напълно непознат да живее, а е един напълно непознат да даде всичко от себе си, за да може да запази част от теб жива.“, споделя д-р Маринова, която казва и това, че тя и нейните колеги никога не пречат на трансплантирани пациенти да открият семействата на своя донор. Убедена е със сърцето си, че хората, които са получили шанса да живеят втори живот, имат правото да бъдат благодарни и да могат да изкажат благодарността си. Освен това, много често им се налага да преминават през моменти, емоции и спомени, които не са им били присъщи преди трансплантацията.

Самата тя досега не е присъствала на среща между трансплантиран пациент и близките на донора. Замълчава за секунда, когато трябва да каже дали би искала да изживее такава среща и казва само, че това вероятно би бил разтърсващ и дълбоко емоционален, незабравим момент. Не се опитва да крие емоциите, които нахлуват в нея, докато говори за донорството и признава, че всеки разговор с близки за взимане на съгласие за нея се превръща в незабравим момент, без значение дали се стига до донорство, или не. „Много е тежко да обясниш. Всеки човек е различен и до всеки пътят е различен. Всеки път намирам думи, не знам как. Някак. Имам вътрешното усещане и просто знам кои хора са готови да ме чуят. В мига, в който погледна хората, вече знам какво ще ми кажат“, обяснява д-р Маринова. Силната й интуиция й помага да види кога пациентите й са готови да се преборят с болестта и кога искат да се предадат. Истина е, че хората, които носят повече душевна болка, по-трудно оздравяват физически.

ДЪЩЕРЯ Й ЛИЛИ, ЮБИМИЯТ НА СЪРЦЕТО Й ЧОВЕК, ПЪТУВАНИЯТА… ТОВА СА ЧАСТ ОТ НЕЩАТА, КОИТО ПРАВЯТ Д-Р СИБИЛА МАРИНОВА ЩАСТЛИВА. Когато усети, че е зажадняла за красиви гледки, места и нови предизвикателства, тя тръгва на път и така, дори и да е за малко, успява да избяга от болката в болницата. Защото, дори и специалността й да означава „без болка“, тя не живее с илюзията, че това е възможно.

А дъщеря й Лили е тръгнала по нейния път и в момента учи медицина във Варна, в университета, в който е завършила майка й. „Аз съм контролираща майка. Така смятат приятелите ми, които все ми повтаряха, че докато дъщеря ми беше малка, на площадката се чувало само: „Лили това, Лили онова“. Но е така с дребните неща, за изборите съм я оставила сама да си решава. Винаги съм зад нея, но не се намесих изобщо, когато тя трябваше да си избере къде да кандидатства след VІІ клас“, категорична е мама Маринова. Лили заявила, че ще кандидатства в ПМГ, обаче няма да е биология, защото няма намерение да става лекар, понеже майка й е такава и всички очакват тя да тръгне по нейните стъпки. Записала география и година по-късно се прибрала вкъщи и казала: „Искам да стана лекар“. При първия опит 15 стотни не стигнали на момичето да сбъдне мечтата си, но Лили не се отказала и сега е вече студентка.

Медицината не била мечта и за самата Сибила Маринова, когато била на възрастта на дъщеря си. „Всъщност мен ме питаха какво искам да правя, когато завърша, когато бях в ХІ клас. Баща ми цял живот работи по хотели и ресторанти и ми предложи да кандидатствам международни икономически отношения във Варненския икономически университет. А майка ми… Всъщност аз тогава разбрах, че моят дядо, баща й, е бил царски офицер и че тя много е искала да стане лекар. Но когато дошло време да кандидатства, властта вече е била друга и на нея не са й позволили да учи медицина. На мига вече знаех, че аз искам да сбъдна тази мечта“, разказва д-р Сибила Маринова. И после за няколко секунди замълчава, когато трябва да назове личната си мечта, а когато е готова, разбира се пак говори за Лили. „Искам дъщеря ми да остане тук, в България. Искам всички деца да си останат тук. Да се случат реформите, да се превърне страната ни в държавата, от която младите хора не искат да бягат. И аз по едно време се бях замислила за навън, моята специалност се котира добре и е добре заплатена навсякъде по света, но корените ми са тук“, въздиша д-р Маринова, която не бяга от тежките разговори и трудните моменти, нито пък от емоциите. Когато е ядосана – крещи, когато е влюбена – очите й светят, а когато е на работа – е щастлива.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

11 коментара за “Достойните българи на годината. Сън преди 19 години предсказал професията на д-р Маринова

  • 20.03.2018 в 13:24
    Permalink

    Баща ми беше в реанимация, и чаках отвън, рано сутринта. Едно момче също чакаше, и някак си беше доста изморен и обезверен, но с надежда в очите. Пристигна лекарката за дневната си смяна и вика: Има ли нещо, освен онзи перитонит – с пренебрежителен тон, и момчето изгуби като чу и вяра и надежда, в последствие разбрах, че е чакал майка си – която е починала часове след операцията. Само едно мога да кажа – на времето имаше доста по-качествени лекари, на които не им беше нужно да пишат за тях през два дена във вестника.

    Отговор
    • 20.03.2018 в 14:47
      Permalink

      Лекарите в разговорите помежду си са понякога крайно цинични.Така те преодоляват прекомерната натовареност и мизерните доходи.Обаче по-голямата част от тях не си позволяват този цинизъм,когато разговарят с пациентите и техните близки.

      Отговор
      • 21.03.2018 в 12:05
        Permalink

        Пълни глупости!

  • 20.03.2018 в 16:04
    Permalink

    Подкрепям написаното от господина,в такива моменти е необходимо човешко отношенив.За съжеление в това отделение преобладава студенината и по скоро преобладава смърта,а ако спасим един човешки живот веднага се пише във весника.
    Споделям товва на база мои лични преживявания Самото отделение е обурудвано по европейски стандарти,но липсва душа

    Отговор
  • 20.03.2018 в 16:12
    Permalink

    Дано да е толкова добра, колкото я рекламирате и пишете за нея!

    Отговор
  • 20.03.2018 в 18:41
    Permalink

    Освен красива е и най-добрият лекар в болницата

    Отговор
  • 21.03.2018 в 2:04
    Permalink

    Хубавка е 🙂 Дано да е такава и вътрешно 😉

    Отговор
  • 21.03.2018 в 12:00
    Permalink

    По времето,когато докторката е кандидатствала на конкурса за анестезиолог в търновската болница, която ще е преди около 20 години, нещата не ставаха само с добри резултати от конкурса, а с роднински връзки, приятелски протекции, определена сума пари или с хубави женски дадености. Няма лошо такива бяха времената, но това отблъсна много качествени доктори да си губят времето в България с нагласени конкурси. Дано е вярно това , което пише в статията. Но истината е, че дълбоко се съмнявам.

    Отговор
  • 26.03.2018 в 0:54
    Permalink

    Интересно, казва че не е Господ, но се държи като господ. Господства си в отделението. Персоналът, включително и лекарите, изглеждат наплашени и не дават никаква адекватна информация за близкия болен. А специално от нея, освен грубост и още по-лошо, некомпетентност, аз лично нещо друго не видях. Пази Господ човек да не попада в това отделение като болен или близък на болен.

    Отговор
  • 27.03.2018 в 16:14
    Permalink

    Не съм съгласна с отрицателните коментари по-горе. Преди 2 години баща ми беше пациент в това отделение. В продължение на почти месец той се бори за живота си, а ние всеки ден го посещавахме – с надежда. Дежурните лекари от отделението, включително д-р Маринова и д-р Лъчезарова, се отнасяха към нас с разбиране и съпричастие. Няма как да очакваме винаги да бъдат любезни и усмихнати – при напрежението и ежечасната среща със смъртта. Но хората си вършат работата добре. Благодаря им.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *