134 четения

Режисьорът Станимир Трифонов: „Филмът „Ако е рекъл господ”, който правих по публикация на Нели Сукова в „Борба”, спечели „Златен ритон”

АЗ МНОГО ОБИЧАМ ТЪРНОВО. КЪЩАТА НИ БЕШЕ НА САМОВОДСКАТА ЧАРШИЯ И ПОД НЕЙНИЯ ПРОЗОРЕЦ Е ЗАСНЕТ НАЙ-ХУБАВИЯТ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ – „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“. Кинаджиите имаха постоянни пререкания с майка ми, понеже брат ми беше много пиклив и тя все переше и простираше. И всеки път, като напълнеше простира, те викваха отдолу с мегафоните – „Прибери си прането, прибери си прането”. Оттогава съм в битов конфликт с киното. Но къщата в Елена ми пази душата. Аз по майчина линия съм от стар чорбаджийски еленски род. Затова съм се заел да я възстановя след пожара. Запазил съм една стая такава, каквато си е била, джамала и вещи, защото съм кинаджия и съм маниак на тема реквизит“.

Така започва разговорът ни с режисьора Станимир Трифонов, който отново е лектор в Международния семинар по български език и култура, който се провежда във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Казва, че чете лекции на чуждестранните българисти и се опитва да им обясни защо българското кино е толкова философски настроено, понякога сложно, мрачно и твърде литературно. И докато е тук, и докато е лято, гледа да завърши къщата в Елена, защото в нея има много история.

„Майчинството едно време е било два месеца и мен са ме тръснали на баба и дядо в Елена да порасна. Тази къща ми е душата и преди 20 години успях да си откупя наследството след поредица от юридически затруднения“, казва Станимир Трифонов и после разказва, че точно на 10 януари миналата година, докато обсъждал с архитекта какво точно трябва да бъде ремонтирано по къщата, му звъннал телефонът. „Казаха ми – къщата ти изгоря. А аз малко преди това се бях сетил, че е 10 януари и че точно преди 20 г. горя парламентът. Странна игра на дати и събития…“, въздиша режисьорът.

Когато отишъл да види имота, заварил къща кабрио, само стени и едно голямо небе. Било като в руски филм, само че без дежурните коне. Минал през дилемата дали въобще да се захваща с ремонта, защото инвестицията е огромна, но сантиментът надделял. „Пък и родът ми е на този парцел от 250 г. Наколо съседи са били Иларион Макариополски и Стоян Михайловски, с когото сме род по сватовство. Дядо ми е бил приятел с Емилиян Станев… Има теория, че облеклото и къщата са продължение на кожата, те пазят хората. Е, не ми е облекло тази къща, но ми е повече от това – душата ми е“, споделя Станимир Трифонов.

После се връща във Велико Търново и изрежда имената на детската градина, в която е правил бели, на училището, в което е учил. Признава, че Великотърновският университет завинаги ще си остане неговият университет, макар че той е професор и доктор в други висши училища. „Оттук съм заобичал киното, от киноклуба в читалище „Надежда“. И макар че този свят е толкова бутафорен, че киното не носи никакви пари, че понякога е наистина твърде сложно за гледане, докато продължавам да обичам киното повече от себе си, ще съм свързан с него. Киното задоволява Наполеоновия ми комплекс, защото правенето на филми и театрални постановка е демиургическо занимание, светосътворяване“, казва режисьорът. И веднага допълва, че именно в търновския театър той е направил една от любимите си постановки – „Перпетуум мобиле“ по текст на Любо Босилков.

„Всъщност по литературата ще познаеш и киното. Няма мощно кино, ако националната традиция няма голяма стара литература. И понеже ние нямаме, започваме да компенсираме липсата й, ставаме философстващи, без това да е нужно, а филмите стават много литературни. Затова се опитвам да науча моите студенти още на ниво литература да разберат има ли филм в един текст, наречен сценарий, или няма филм. Аз съм го преживял това с Ивайло Петров и знам, че именно в това умение е разковничето. Ивайло Петров е автор на най-добрия български роман след Димитър Талев. Говоря за „Хайка за вълци“. Чел съм го като студент. Чета и охкам, ох, какво страшно кино става! 10 г. по-късно пак чета романа, който е феноменално добра литература, но от нея кино не ставаше. Защото литературата е друго изкуство. Литературата ражда образи, докато киното е буквалистично нещо, то борави с изображения, с изключение на анимационното кино, което е изобразително изкуство“, обяснява режисьорът, който с времето разбрал, че за добро кино има две изисквания. Спазиш ли ги – филмът се получава. И това са качествена история и качествени актьори.

КИНОТО РАЗБОЛЯВА И НЯМА ЛЕЧЕНИЕ, ЗАТОВА ТАЗИ ПРОФЕСИЯ Е ШАНТАВА, КАЗВА ОЩЕ СТАНИМИР ТРИФОНОВ. С тези думи долу-горе той посреща студентите си. Задължително още на първата лекция им обяснява, че ако искат да си осигурят най-садомазохистичния, но гарантиран начин за умиране от глад, това е да завършат кинорежисура. И ги чака да си излязат от аудиторията. Те обаче не си тръгват. Остават, което е и голямата надежда на българското кино.

„Знаете ли, актьори, оператори, монтажисти, сценаристи се търсят. Особено сценаристи, те са най-дефицитните кадри в света на киното. Режисьори никога не търсят. Мен два пъти в живота ми са ме потърсили и то все е било да се включа аварийно в продукции. Слава богу и двата пъти филмите бяха изключително успешни. Първият филм беше за Раковски и той ми донесе първата „Златна роза“. И преди четири години ме потърсиха да снимам „На границата“ – сериала по Йовков. Този филм взе наградата на Филмовата академия за най-добър сериал“, споделя Станимир Трифонов.

ПО ПУБЛИКАЦИЯ НА НЕЛИ СУКОВА ВЪВ В. „БОРБА“ Е ПРАВИЛ ФИЛМ СТАНИМИР ТРИФОНОВ, затова и той признава, че винаги, когато си е в Търново или Елена, не пропуска да си купи вестника. А когато е някъде из България, чете онлайн изданието. „Ох, беше много интересна история от 1998 г. Нели, която ми е съученичка от Езикова гимназия, беше написала за един учител от Ореш, който си чака едни 3 млрд. лв. Филмът се нарича „Ако е рекъл господ“, продукция е на БНТ и е носител на специалната награда на журито „Златен ритон“ от филмовия фестивал в Пловдив през 1999 г.“, разказва режисьорът и признава, че е готов да снима още филми за и във Велико Търново. „Но не исторически. Всеки път, когато се прибирам у дома, виждам колко различен става градът, как се променя. Затова декорите тук са подходящи за филм за бъдещето, не за миналото. Аз към миналото нямам сантимент и съм категоричен, че нас две неща ще ни затрият – алчността и носталгията по онова време“, категоричен е Станимир Трифонов.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. интернет

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!