Новини

След 3 години в САЩ Мирослав Каралеев смята, че американската мечта е мит, и мечтае за дома

Мирослав Каралеев от Велико Търново живее в Страната на неограничените възможности вече почти 3 години. 25-годишният болярин прие предложението да разкаже какво преживяват българите в САЩ, когато свърши студентската бригада.

След като завършил СОУ „Емилиян Станев“, получил шанса да отлети зад Океана, защото станал студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Привлечен от разказите на свои колеги за интересните преживявания и доходоносната работа в Америка, тръгнал и той. „Плановете ми бяха да градя бъдещето си във Велико Търново. Щях да си потърся работа като учител по физическо възпитание и да остана в родния град. Случиха си обаче няколко неприятни неща в живота ми, те ме разочароваха от държавата и това ме провокира да пожелая да започна начисто някъде другаде, където никой не ме познава. Реших да отида на бригада за трети път“, споделя Мирослав.

Свързал се със стария си работодател в САЩ и той се съгласил да му подаде ръка. Нашенецът се оказал истински късметлия, защото, освен че единици хора биват одобрявани за бригада в последната година от следването си, по това време имало хакерска атака срещу посолството на САЩ. Миро обаче минал интервюто седмица преди атаката и взел виза. После успял да завърши успешно обучението си и заминал на третата си бригада в САЩ с висше образование.

„Живея в град Виена, името е също като на австрийската столица. Намира се в щата Вирджиния. Градчето е малко, красиво, тихо, на 20 минути път с кола до столицата на САЩ – Вашингтон. Тук има четири сезона, много ми допада, защото прилича на времето в България“, разказва Миро.

Първите месеци всичко било лесно и приятно, работел при стария си работодател, печелил добри пари и нямал проблеми. И тъй като пристигнал с ясната мисъл, че остава за постоянно, си представял, че нещата ще продължат в същия дух. КОГАТО ОБАЧЕ ПРИКЛЮЧИЛА БРИГАДАТА, ЗАПОЧНАЛИ ИСТИНСКИТЕ ИЗПИТАНИЯ. „Беше ужасно трудно. Не знаех какво ще правя от тук нататък, по едно време си мислех че съм в ада, защото един месец нямах работа, а следователно и средства, за да плащам квартира и да се храня. Започнах работа в едно кафене и лека-полека започнах да свързвам двамата края“, спомня си Мирослав.

От малък мечтаел да живее в Маями и тъй като вече бил в Америка, му хрумнало да реализира тази цел. Започнал да събира пари за преместването. Работил усърдно цяла година, без почивка, заделял всеки долар и макар колегите и новите му познати да го съветвали да не тръгва, не ги послушал и поел към Маями. За негова изненада веднага си намерил квартира, която на пръв поглед изглеждала много изгодна, но се оказало измама. „Трябваше да деля една стая с още 5 души. Това е в разрез със законодателството и когато се разчу, бяхме изгонени. Един ден бях на улицата, сам, с куфарите в ръка, без посока, без приятели. Отново извадих късмет, тъй като при пристигането ми в Маями се запознах с едно момче от Сърбия, на което бях взел телефонния номер и реших да му се обадя за помощ. Нещо ми подсказваше, че той ще се отзове. Така и стана, пристигна и ми помогна. Останах да живея при него месец“, споделя Миро. След като осъзнал, че това място не е за него, се обадил на стария си работодател във Вирджиния с молба да го приеме отново на работа и той се съгласил.

ПРЕЛОМЕН МОМЕНТ СТАВА ЗАПОЗНАНСТВОТО С ПРОФЕСОР, КОЙТО БИЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА ОКЕАНИ И ЕСТЕСТВЕНИ ВОДНИ БАСЕЙНИ. „Оказа се, че той е реализирал експедиция в Черно море и прекарал няколко дни в Созопол. Когато ми разказа за родния бряг, стопли сърцето ми и с негови съвети открих себе си. Даде ми да прочета две книги – „Седемте навика на високоефективните хора“ и една написана от него „Хенри и Том“. Тези четива ми дадоха сила да продължа напред и да не забравям да се боря“, разказва Миро.

Той е категоричен, че младите хора не бива да вярват, че всичко е цветя и рози в САЩ. По негови думи, колкото и умен, интелигентен и образован да е един българин, то той винаги остава емигрант там и това му дава шанса да избира професии предимно в сферата на услугите. Това от своя страна пък е свързано с голяма натовареност и умора, а почивните дни са рядкост. „Не съм празнувал Нова година, Коледа и всички други наши празници, защото винаги съм на работа. В кафенето е много натоварено, особено събота и неделя, когато правя над 1500 кафета. Често се прибирам с изгорени ръце. Ходя пеш до вкъщи – 25 минути, 6 км в двете посоки, но знам, че това е просто етап от живота, който трябва да премина, за да осъществя дългосрочните си планове“, смята Миро.

Много често разговаря по телефона с баща си и колегите от университета и така се справя с носталгията.

Категоричен е, че един ден ще се върне в България, защото нищо не може да замени дома.

Галина ГЕОРГИЕВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *