382 четения

Наследници на родове от 21 колибарски селища край Райковци се събраха на последна земляческа среща

НАСЛЕДНИЦИ И БЛИЗКИ НА РОДОВЕ ОТ НЯКОГАШНИТЕ 21 КОЛИБАРСКИ СЕЛИЩА В НЕСЪЩЕСТВУВАЩАТА ВЕЧЕ РАЙКОВСКА ОБЩИНА се събраха миналия ден на земляческа среща. Традицията за събора датира от 1847 г., когато е била осветена местната църква „Успение Богородично“ и хората от махалите са започнали да се събират за храмовия празник. Въпреки вековната история обаче тази земляческа среща може да се окаже последната. „Колкото и да са мили тези събирания, не мога повече сам да се справям с организацията. Има спонсори, но няма хора, които да се отдадат на подготовката на срещата, а сам не мога“, признава кметският наместник Петьо Коев. И разказва, че някога, когато традицията е започнала, Райковската община е обединявала 22 махали заедно с Райковци, във всяка от тях са живеели по стотина души и е имало по 200 глави добитък. За да се грижат за животните и за прехраната си, фамилиите е трябвало да бъдат многолюдни, затова семействата са имали по 9, дори по 11 деца. „Това е било към 1900 г., но за съжаление, не мога да съм по-точен, защото освен регистрите на населението други архиви няма. По някое време четири от тези махали са били присъединени към Вонеща вода, която е била хан с три къщи само. Но и тогава след тежката работна седмица в събота и неделя всички масово са ходили на църква. Тази църква не е побирала хората, задушавали са се вътре заради липсата на въздух. Влизали са от едната врата, излизали са през другата. От майка ми го знам, тя е пяла в църковния хор“, разказва още г-н Коев. После допълва, че всички тези църковни съботи и недели са завършвали с хоро на мегдана.

11 кръчми е имало някога в Райковци. 2300 жители са се събирали за храмовия празник и това е било така до 60-те години на миналия век, когато започва масовото изселване на местните. Те тръгнали най-вече към старозагорското село Кольо Ганчево, което вече е квартал на града.

Сега населените места около Райковци са 16, като 10 от тях са напълно обезлюдени, а в останалите живеят по един-двама души. Със своите десетина души население Райковци остава най-многолюдната махала край Килифарево.

„Някога тук са били правени навеси, под които търговци занаятчии от Трявна и съседните махали са излагали продукцията си. Тревненските майстори са продавали тук иконите си и всяко семейство е имало домашен олтар. Хората са идвали с приготвена вкъщи храна, свещеникът е освещавал хляба и всички са сядали на родовото сътрапезие. Целта на сборовете била хората да бъдат заедно в деня на Света Богородица“, разказва зам.-директорът на Регионалния исторически музей във Велико Търново доц. Миглена Петкова. От години тя прави мащабно проучване на килифаревските селища и именно в Райковци е успяла да намери най-много и най-добре запазена информация.

От разкази на възрастни хора тя е разбрала, че съборът винаги е ставал само с дарения. Първите са били в натура – яйца, брашно, животни…, които след това хората са продавали на пазарите в Търново и Трявна и със събраните средства са организирали курбана. След построяването на храма църковното настоятелство поема грижата за празника, на който са идвали всички от съседните колибарски селища. „А те носят имената на родовете – Райковци, Горановци, Ивановци, Сеймени, Цеперани. Името Цеперани според легендата идва от заниманието на първия заселник, който е бил и лечител, т.е. цепел е рани“, казва доц. Петкова и допълва, че от разкази на наследници тя знае, че в Райковци и останалите махали турци не са смеели да замръкват, защото са губели живота си.

„ПОНЯКОГА МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ ХОРАТА НЕ ВЯРВАТ, ЧЕ МОЖЕ ДА СЪМ РОДЕН В РАЙКОВЦИ, ЗАТОВА ПАЗЯ ДОКУМЕНТИТЕ СИ ПОЧТИ КАТО АТРАКЦИЯ. А аз наистина съм роден тук, пише го в личната ми карта. Станало е малко случайно, защото майка ми е дошла тук на гости, но зимата на 1958 г. се оказала тежка и заради падналия сняг тя не е успяла да се върне вкъщи. Така съм се появил на бял свят в Райковци, където между другото точно в тази година за първи път са били назначени на работа лекар и акушерка“, разказва началото на личната си история Христо Белчев. Той се връща в родното си села всеки път когато може и води със себе си съпругата си.

Родителите му са наследници на родовете Цонковци и Ушевци и съответно са живели в тези махали. „В онези години така са се събирали хората, женили са се в махалата си или най-много в съседната. И ето ме мен, всеки път идвам тук, когато ми трябват някакви документи“, казва още г-н Белчев, чийто дядо по бащина линия е бил участник във всички войни за освобождението на България. И понеже нямал какво да донесе след битките и какво да остави на децата си, той донесъл оръжие. Както и всички останали, които са успели да преживеят войните. Затова в махалите е имало камари с оръжие. После обаче го хванали, че помага на партизаните, и в местния участък го пребили до смърт.

„Аз съм учил тук от IV до VIII клас. Когато закриха училището в родното ми Пчелиново, нас ни прехвърлиха тук на училище. След осми клас напуснах Райковци и сега живея със семейството си в Гурково. Идваме на събора редовно, но с всяка следваща година хората стават все по-малко“, включва се в разговора и Петко Георгиев, който помни как е карал и летни, и зимни кънки на площада в Райковци, къде са били общежитието, сладкарницата, кметството… – сгради, които вече са полусъборени.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *