Позиция. Вразумете се! Университетът не е ничия бащиния

Случващото се в последните дни в университета вече прилича на война. Грозна, унизителна и разрушителна, самоунищожителна. Университетът, който се бие в гърдите, че е вторият в България, първият в провинцията и прочее такива определения, не заслужава това. Нито пък студентите… И аз съм била студент и това кой е ректорът беше последното нещо, което ме занимаваше тогава. Важни ми бяха преподавателите, затова помня тях.

Сега вече не знам кой за кого е важен и дали въобще воюващите мислят за студентите и за това как те като преподаватели вече изглеждат в очите на своите ученици. Защото отстрани изглежда ето по този начин – две групи мъже си мерят… достойнството и егото. И никой не отстъпва, като в онази приказка за двете козлета, които се срещнали по средата на моста. Накрая и двете май паднаха във водата.

Но стоят засега една срещу друга двете страни и си разменят обиди и омерзителни обвинения. И всяка казва само тази част от истината, която й изнася, само тази част от закона, правилниците и уредбите, които са й удобни. Забравяйки, че точно те са писали тези правилници и уредби, по които би трябвало да живее университетът. А мостчето става все по-крехко и нестабилно.

Ето ви пример с писмото на министъра на образованието Красимир Вълчев, изпратено до ректора на ВТУ проф. Христо Бонджолов. Това клето писмо е страничка, но в него има два взаимоизключващи се някак странно различни по смисъл абзаци. Ректорът и тези, които са застанали зад гърба му, цитират само първата част на писмото, където се казва следното: „… с изтичането на мандата на Общото събрание се прекратява участието в него на всички членове, включително и на представителите на Студентския съвет. Изборът е проведен за конкретното Общо събрание и законът не предвижда възможност да се „прехвърлят“ членове от едно Общо събрание в друго“.

Опонентите на ректора ползват пък другия абзац: „Ръководството на висшето училище не разполага с правомощия да се намесва в начина, по който Студентският съвет организира избора на свои представители. Този въпрос е от изключителната компетентност на Студентския съвет и е израз на академичното самоуправление, принцип, който е последователно проведен в Закона за висшето образование“.

20 години вече едно и също. Идват избори и Студентският съвет става ябълката на раздора. Винаги за един кандидат студентите са удобни, за друг – са врагове. Случвало се е дори и за един и същи кандидат студентите веднъж да са удобни, четири години по-късно – неудобни.

Когато попитаме какво е решението – отговорът е „Ами той, законът…“ Ние пак питаме: „Защо не промените тази неясна част в закона, която позволява манипулациите“, отговорът е: „Трябва“. Когато минат изборите, вече нищо не трябва.

А изборите – грозна работа – летят обвинения в сериозни престъпления, заплахи с прокурорски проверки, жалби до министъра, президента и премиера, които иначе нямат право да се месят в работата на университета, защото той е независим. Но сега може, стига министърът, президентът и премиерът да са на правилната страна.

Не че има правилна. Защото, когато ректорът каже, че някой от деканите е извършил престъпно нарушение, въпросът е къде бяхте вие, господин ректор, докато вашите подчинени извършваха тези престъпления?

Знам ли, може пък университетът да си заслужава всичко, което му се случва. Защото дори и това с политиката, дето нямала място във висшето училище, е стара тема. Не е за първи път политически сили да си упражняват силата върху академичната независимост. Не помните ли как университетът ни беше принуден да закрие филиалите си преди години? Така че кой ще владее Студентският съвет – ВМРО или ГЕРБ – е еднакво порочно и унизително.

Въпросът е какво бъдеще има университет, в който никой не говори за академичен дух, за научни разработки, за постижения на студентите и преподавателите, а става дума за мерене на достойнство. Не знам какво е да си ректор. Вероятно е сериозен престиж, който… колко да струва – 5000 лв. или 50 000 лв.? Едва ли. Но и четирицифрена да е заплатата, а петцифрена наградата от някоя обществена поръчка, струва ли си да се записваш по този начин за историята. Защото историята е показала, че във войната дори и победителят дава жертви. И те не са нито по-малко, нито по-безкръвни.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА