Последната учебна година за Николина Вичева е първа за колегата й Николай Славов | Вестник Борба - областен всекидневник, Велико Търново

Последната учебна година за Николина Вичева е първа за колегата й Николай Славов

Публикувана на: 12.06.2019г. 4389 прегледа

 

ТАЗИ ОТИВАЩА СИ ВЕЧЕ УЧЕБНА ГОДИНА И СУ „ЕМИЛИЯН СТАНЕВ“ СЕ ОКАЗВА ПРЕСЕЧНА ТОЧКА ЗА НИКОЛИНА ВИЧЕВА И НИКОЛАЙ СЛАВОВ. За нея това е последната учебна година като педагог, за него беше първата в кариерата му на учител. И двамата не крият, че това е професията, за която са мечтали. Г-жа Вичева е начален учител, г-н Славов преподава френски на малки и големи и испански език на хлапетата от 2 клас.

Николина Вичева била само на 24 г., когато за първи път прекрачила прага на „Емилиян Станев“. Първата учебна година за нея тук била първа и за училището. Дошла, след като три години учителствала по разпределение на село. И 37 г. не е и помисляла да сменя гимназията, в която точно 37 г. работи заедно със съпруга си Виолин Вичев. „Кандидатствах и се явявах на изпит, при това изпитът си беше сериозна работа. Трябваше за една вечер да подготвя урок, който да изнеса пред една много сериозна комисия. И ме взеха. Малко по-късно се роди синът ни Ангел, който стана и първото бебе на училище „Емилиян Станев“, разказва г-жа Вичева.

Девет випуска оставя зад гърба си вече Николина Вичева и признава, че децата вече й липсват. „Много обичам професията си, въпреки всички трудности и проблеми в нея. Когато обичаш децата, всичко става лесно. Защото истината е, че по-често проблемни са родителите, не децата. И през последните години моите най-големи препятствия са били свързани именно с възрастните“, казва още г-жа Вичева и признава, че много отдавна се е научила да забравя лошото. Може би заради това в кариерата си няма дете, с което не е успяла да намери общ език. Но има такива родители. „Знаеш ли, говорим си често за дисциплината или по-скоро за това, че тя липсва в училище днес. Обаче, каквито и правила да наложим в училище, дисциплината върви с респекта към учителя. Когато се изправя пред децата, те знаят, че трябва да гледат мен. А респектът зависи от мен самата като учител и от възпитанието вкъщи“, категорична е г-жа Вичева. А възпитанието всъщност неслучайно върви с определението „домашно“, защото то се случва вкъщи. Училището дава знания.

„Какво ли не видях през тези 37 години? И вече не помня колко реформи преживях. Имах класове от по 30 деца и класове с по 14 ученици. Когато започвах, никога не съм предполагала, че ще се пенсионирам в дигиталната ера. Не може без компютри, не може без телефони, децата живеят във виртуалния свят и в това няма нищо лошо по принцип. Но става лошо, когато те забравят да четат. Слава богу, моите настоящи четвъртокласници се справят с всичко отлично и на т.нар. малки матури резултатите им са повече от отлични“, не крие гордостта си учителката, която се пенсионира като класна на 4-ти „Ж“. Това е една от общообразователните паралелки в гимназията.

Г-жа Вичева признава, че децата винаги са били най-бързата й терапия срещу всякакъв вид болка. „Идвала съм в училище яростна, тъжна, отчаяна. Като ме видят, веднага разбират, че нещо не е наред, и е достатъчно един само от класа да пусне шега и аз забравям всичко. Затова ще ми липсват. Ще ми липсва усещането, че им отваряш очите и сърцата, защото това е да са грамотни хора, да живеят с отворени към света очи и сърца“, разказва учителката. И допълва, че всичко това се усеща още в края на първи клас, в Деня на буквите, тържеството, на което хлапетата показват, че вече знаят всички букви.

„МОЕТО УЧИЛИЩЕ“ – ТАКА БИ СЕ КАЗВАЛА КНИГАТА ЗА ЖИВОТА НА НИКОЛИНА ВИЧЕВА, АКО НЯКОЙ ДЕН ТЯ РЕШИ ДА ОПИСВА СЕБЕ СИ. Няма как да измисли друго заглавие, защото цялата й фамилия почти е обвързана с професията учител. Освен че е учител съпругът й, дъщеря им Наташа също е учителка в Дебелец, синът й Ангел е хореограф в СУ „Емилиян Станев“. Учител е и снаха им Зорница, която преподава в СУ „Вела Благоева“. Двамата Вичеви вече се радват и на внуци, за които е твърде рано да се каже ще продължат ли традицията, или ще поемат по съвсем различни от педагогиката пътища.

„АЗ НЕ СЪМ ПОТОМСТВЕН УЧИТЕЛ, ПО-СКОРО БЯХ ПОТОМСТВЕН РЕПОРТЕР, ДОКАТО СЕ ЗАНИМАВАХ С ЖУРНАЛИСТИКА. Обаче по едно време реших, че ми е време да си сбъдна мечтата и да стана учител. Затова зарязах телевизията и влязох в училище“, включва се в разговора Николай Славев, който признава, че докато слушал колегата си, си дал сметка, че да си мъж в тази професия, е по-лесно, що се отнася до дисциплината. „Преподавам испански на втори клас. Знаеш ли какви са луди, палави, спонтанни, обаче застана ли пред тях, се укротяват на мига. Повече ме плаши фактът, че са толкова естествени, че веднага се влюбват в учителите си и аз трябва винаги да съм на ниво, за да отговарям на тази им обич и на всичките им очаквания“, признава Николай. Хлапетата му вече толкова го обичат, че още преди да приключи учебната година, започнали да водят преговори с него да имат занимания и през лятото.

Казва, че да стане учител, било най-логичното нещо в живота му дотук. По-скоро журналистиката е била като кривване от пътя. „Мечта ми беше да преподавам. И е така от 8 клас. Всички избори, които съм правил оттогава до днес, ме водят към тази професия. Учих френски език в Езикова гимназия, после отидох в Дижон да уча приложна лингвистика – английски и руски език. И да видиш как се учи всичко това на френски език, защото все пак съм във Франция. Върнах се, захванах се с испански. И най-мъдрото, което можех да направя, е да предам нататък всички знания, които натрупах“, казва Николай.

Когато спечелил мястото си в СУ „Емилиян Станев“, още преди да започне учебната година, той разбрал, че в гимназията вече вървят слухове за един нов даскал по френски и испански. „В първите часове и дни идваха родителите специално да ме видят кой съм и с какво толкова съм впечатлил децата им. А истината е, че аз още се уча да бъда учител. В училище като ученик бях отвратителен и сега всичко ми се връща с тези диви хлапета“, усмихва се Николай.

После признава, че е много благодарен и на периода си като репортер, защото тази професия те учи как да общуваш с хората. „Какво ли не видях като телевизионен журналист. Понякога си мислех, че по-зле от това няма. Обаче влязох тук и 26 чифта очи се вторачиха в мен. Следят ме какво правя, как се държа, как се обличам, в какви пози заставам“, разказва Николай и не крие, че най-трудно за него е да задава тона и ритъма на часовете, да води децата. Защото, ако някой от часовете не се получава, не са виновни децата.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката

 

 

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!