Комунисти убиват отец Тодор от Дебелец, за да му задигнат златния кръст

„Борба“ продължава публикациите от новата поредица „Погубени нашенци“. Неин автор е историкът, специалист по нова и най-нова история Емил Врежаков, който е завършил Историческия факултет на ВТУ, специализирал е в Русия, Румъния и Гърция, а през 2018 г. се дипломира в Института за политика към БАН. ОТ 2014 г. работи като уредник в отдел „Нова и най-нова история“ в Регионалния исторически музей – В. Търново.

В поредицата „Погубени нашенци“ Емил Врежаков разказва покъртителни истории за трагичните съдби на хора от нашия регион, смачкани и унищожени от комунистическата власт. С тази поредица авторът и „Борба“ искат да възкресят паметта за достойни хора, които не заслужават да бъдат забравени.

Тодор Тумбев е роден през 1893 г. в Дебелец. Той става свещеник в черквата „Св. Марина”, изявява се като просветен деец, взема участие в много културни прояви. От 1932 г. до 1936 г. е председател на Българския градинарски съюз.

Смъртта за отец Тодор настъпва страшно и жестоко след Деветосептемврийския преврат и насилственото налагане на комунистически режим в България. На 3 октомври 1944 г. късно през нощта в дома на свещеника нахълтват въоръжени мъже. Те се нахвърлят върху него и семейството му, арестуват го без обвинение и с бой и удари с приклади го отвеждат в неизвестна посока, откъдето той никога не се завръща и никой повече не го вижда. Въоръжените силови сътрудници на новата комунистическа власт не дават обяснение за отвеждането му. Близките на отец Тодор и до ден-днешен не знаят причината за неочакваното му похищение.

Пет дни след незаконния арест домът на отец Тодор отново става обект на набези от представители на комунистическия режим. Въоръжените агенти нареждат на съпругата на свещеника да им даде някаква торбичка със злато, за която им е известно, че той вероятно е скътал някъде в дома. Такава торбичка действително съществувала, но в нея имало само едно златно кръстче и наследствен златен джобен часовник – подарък от неговия баща. Уверена в собствената си правота и в тази на съпруга си, уповавайки се на Бога, попадията първоначално опитва да се противопостави на това нагло изнудване и опит за грабеж. Жената иска да защити семейните реликви, без да подозира, че заради тях мъжът й вече е мъртъв – убит по най-жесток начин. Тя няма реална представа за свирепостта на неканените натрапници, „…те така я пребили, че до края на дните си носила за спомен” безброй много болести и травми от строшените кости и наранени органи.

Свещеник Тодор се прощава със земния си живот, като оставя след себе си спомена за богоугодните си дела, усърдната си християнска работа и любовта си към хората. Погубва го грозната човешка алчност на враговете му. Според някои свидетели, останали живи след червената вакханалия в онези смутни времена, имената на палачите на отец Тодор са известни. Но тези свидетели не смеят да споменат имената им поради страх от отмъщение.