Валентин Игнатов: "Винаги съм знаел кога да спра. По-добре да съжаляват, че ме няма, отколкото да ме съжаляват на терена" | Вестник Борба - областен всекидневник, Велико Търново

Валентин Игнатов: „Винаги съм знаел кога да спра. По-добре да съжаляват, че ме няма, отколкото да ме съжаляват на терена“

Публикувана на: 22.08.2019г. 884 прегледа

Бившият футболист и старши треньор на етърци е впечатлен от преобразяването на стадион „Ивайло“, възраждането на Спортното училище и футбола във Велико Търново

 

Валентин Игнатов е роден на 21 април 1966 г. и е възпитаник на Спортното училище „Георги С. Раковски“ в старата столица и детско-юношеската школа на ФК „Етър“.

Играл е три сезона и половина за мъжкия отбор в „А“ група и сезон и половина в „Б“, както и три сезона за „Локомотив“ (Г. Оряховица) в елита. Бил е старши треньор и на двата отбора. Играл е още за „Академик“ (Свищов), „Славия“ (бронзов медалист с „белите“ през 1991 г.), „Янтра“ (Габрово), „Видима – Раковски“ (Севлиево), „Хасково“, гръцките „Арис“ и „Орестиас“, кипърския „Анортозис“ и португалския „Униао ди Мадейра“.

През последните почти 14 години живее в Кипър, където е директор и треньор в детско-юношеската школа на „Омония“ (Арадипу). От началото на седмицата е на лагер с един от отборите си във В. Търново, а тренировките се провеждат в Шемшево. Тази вечер от 18:30 часа на стадион „Ивайло“ ще има мач между юношите на „Омония“ и на „Етър ВТ“.

 

– Вальо, какво те накара да доведеш отбора си във В. Търново?

– Станахме шампиони на Втора дивизия и бях обещал на момчетата, че ако са първи, ще ги доведа за подготовка в България. Не играем в Първа дивизия просто защото трябва да имаме всички възрастови групи. Дори онзиден играхме контрола срещу втория в елита, направихме 1:1, като им водехме, и направих смени. Отборът ми спокойно може да е между първите три в елитната група. Направихме 25 поредни победи, после две ремита и накрая загубихме последния мач, който беше без значение, и дадох шанс на други играчи. Доведох момчетата във В. Търново – където съм израснал, да им покажа уважението към мен като футболист и човек. Ще останем тук осем дни, в понеделник си заминаваме за Кипър. Настанени сме във В. Търново благодарение на Никола Велков, който ни съдейства да тренираме в Шемшево и Леденик. В четвъртък от 18:30 ч. играем срещу „Етър“ U15 на стадион „Ивайло“, а в събота ще срещнем и отбора на „Локомотив“ (Г. Оряховица).

– Вече 14 години си в Кипър и работиш за един и същ клуб?

– „Омония“ (Арадипу) е клуб от Втора дивизия, десет километра сме от Ларнака. В България работих с мъже, но в Кипър при децата има сигурност, условия за работа – нещо, което ме прави щастлив, и затова не променям на този етап обстановката. Преди 14 години започнах с юношите и така продължавам. Уважението, което ми оказват, както беше и във Велико Търново и Горна Оряховица, го постигнах и там и ме прави щастлив. Много пъти ме каниха за старши треньор на мъжкия отбор, но все отказвам. Наскоро ги поех временно, победихме два – три мача поред и искаха да ме оставят, но им отказах категорично.

– Защо предпочиташ да работиш с деца и юноши?

– Харесва ми. Друго е да виждаш как децата израстват пред очите ти и като футболисти, и като хора. А и условията за работа са много добри. Радва ме, че имам футболисти, които играят в първия отбор. Имам и национал, който вчера игра за Кипър в Румъния. Нашият клуб е единственият от Втора дивизия на Кипър, който има национал. Колкото и да звучи нескромно, не е случайно да те държат толкова години в един клуб.

– Каква е линията ти на поведение към младите футболисти, не е тайна, че поколенията са различни?

– В Кипър трябва да си много строг, защото децата са задоволени с всичко, имат последни модели компютри и автомобили. Не си ли строг, ти си обречен.

– Родителите им как реагират на строгостта?

– В началото се опита родител да се меси в работата ми: защо детето му не играе, защо толкова много тренировки… Предупредих го, че ако се обади втори път – си тръгва заедно с детето. Намеси се втори път и му казах: ти беше дотук. И направо ги изгоних. Отиде при президента на клуба, но той вече бе видял работата ми и застана зад мен. Сега съм най-спокойният човек на земята. Вече бившият президент, който водеше клуба 25 години, ми бе предоставил идеални условия за работа и в момента никой не ми се меси. Няма човек на тази земя, който може да ми каже кой да играе, колко да тренира. Това съм аз: който ме издържи – издържи…

-Каза, че не си пожелал да водиш за постоянно мъжкия отбор. Не се ли изкушаваш все пак да го направиш?

– Мисля да рискувам в Кипър или България – догодина да се върна като старши треньор в мъжкия футбол. Много хора ме увещават. Аз знам, че ще успея, убеден съм, защото си знам характера. Но пак казвам, стоя при децата, защото страшно ми харесва да виждам как израстват.

– Как намираш Велико Търново и спортната база след завръщането си?

– Много приятно съм изненадан от това, което се случва във В. Търново. Бях треньор в „Етър“ в трудни времена, но съм щастлив, че успяхме. Искам да благодаря специално на кмета Даниел Панов, защото „Ивайло“ е най-хубавият стадион в Северна България. Дано всички кметове така да са обърнати с лице към спорта. Ревнувам благородно за всичко, което виждам, като го сравнявам с онези условия по мое време, когато пак успяхме. Кольо Велков ми разказа, че и Спортното училище се развива много добре. Аз съм възпитаник на Спортното училище и един ден, ако мога да помогна, ще го направя. Децата на „Етър“ не са чужди в собствения си град. Наистина, по базата има още какво да се желае в сравнение с Кипър, където условията са прекрасни. Но това, което вече е направено във В. Търново, е страхотно. Отново благодаря на кмета, както и на Александър Нанков, който показа страхотно отношение към мен. И на него благодаря за всичко, което направи за мен и моя отбор!

– Следиш ли представянето на мъжкия отбор на „Етър ВТ“?

– Знам, че Росен Кирилов е треньор на отбора след Балъков. Не знам стила му на работа и философията му, но знам, че отборът играе добър футбол. За мен резултатите не са важни, гледах някои репортажи и виждам, че създават положения. Радвам се, че „Етър“ се развива по възходяща линия. За този клуб бих се върнал и от Аляска.

– Факт е, че си обичан и от феновете на „Етър“, и от тези на „Локомотив“ (Г. Оряховица).

– Когато човек дава всичко от себе си и се държи добре с хората, те го отчитат. Когато други отиваха да играят за пари в чужбина, аз се връщах да помагам и на „Етър“, и на „Локомотив“. А имах предложения за тройно повече пари. Може всичко на този свят да ти вземат, но любовта на хората никой не може да ми я отнеме. Любовта на два града – не е лесно, все едно „Левски“ и ЦСКА да обичат един футболист. Уважението на хората е най-важното за мен, защото то се гради с години.

– Връщайки лентата назад, имаш ли спомени, които са особено ярко запечатани в паметта ти?

– Много. Когато вкарвах голове на столичните клубове, когато излязох на стадион „Ивайло“ с капитанската лента на „Етър“ срещу „Локо“ (София). Никога няма да забравя този момент, това ми беше мечтата. Когато като треньор спасихме „Етър“ от изпадане, когато елиминирахме „Славия“, който беше с 20 пъти по-голям бюджет. Като футболист на „Славия“ победихме тук „Етър“ с мой гол в последната минута и чаках 15 години да взема реванш – вече като треньор. Срещу „Левски“ целта бе да напълним стадиона и то стана факт. Играх до 36 години. Тогавашният треньор на „Видима – Раковски“ Пламен Марков ми предложи нов договор. Но гледам една видеокасета в автобуса на връщане от Добрич, където вкарах много хубав гол за 1:1. И си казвам: това аз ли съм, та аз ходя по терена, аз не тичам. Извинявай, бате Пламене, но аз ходя по терена, аз бях дотук. Стигна ми ръката и ми каза: ти си истински мъж. Направиха ми бенефис в Севлиево. На 35 г. имах предложение във Втора Бундеслига – в „Карл Цайс“ (Йена), но им отказах. Винаги съм знаел кога да спра. По-добре да съжаляват, че ме няма, отколкото да ме съжаляват на терена!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *