46 четения

Райна Недялкова – за горчивото в живота на „сладките“ хора

Това са истории за герои. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Всъщност така изглежда само отстрани. Защото те приемат бариерите си като причина просто да отскочат малко по-високо или да се наведат, да се поклонят на препятствието и да продължат напред.

Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.

ТЯ НЕ ИСКА ДА ЖИВЕЕ С ЕТИКЕТИ КАТО „ИНВАЛИД“ ИЛИ „НЕИЗЛЕЧИМО БОЛЕН“. ОТКАЗВА ДА ГОВОРИ ЗА ТЕЖКИТЕ УСЛОЖНЕНИЯ ОТ БОЛЕСТТА, позната ни като захарен диабет. Не бяга от реалността и не си затваря очите за фактите, но избира да гледа света със светнали очи и да говори за надеждата. Тя е Райна Недялкова и почти няма човек във Велико Търново, който да не я познава. Тя работи като хигиенист в Регионалния исторически музей и най-често се грижи за църквата „Св. св. Петър и Павел“. Много е активна във Фейсбук, където всеки ден качва снимки от красивия ни град, пише стихове, които споделя с приятелите си, издава книги, които продава с благотворителна цел. Всички събрани от продажбите пари влага в закупуването на консумативи за „сладки“ деца.

„Един ден реших да наричам диабета „неканен гост“ в живота ми. И наистина вярвам, че някой ден някой ще открие лекарство за тази болест и гостенинът ще си тръгне. Надявам се да стане заради децата, които попадат в капана на това заболяване. Наскоро четох, че най-малкото дете с тази диагноза у нас е на 40 дни. Когато аз се разболях, спринцовките бяха стъклени и трябваше да ги изваряваме. Бодяха пръстите ми с едни метални пера и беше болезнено. Нямаше глюкомери и измерването на захарта ставаше само в лаборатория. За 30 г. толкова много неща се промениха. Затова вярвам, че е възможно да има лек“, казва Райна.

Тя била само на 15 г., когато й поставили диагнозата. Била ученичка в Хуманитарна гимназия и фелдшерът в училището се усъмнил, когато тийнейджърката отишла в кабинета, след като за пореден път й прилошало. Изследванията показали, че има инсулинозависим захарен диабет тип 1.

Райна с проф. Ивона Даскалова

Когато научила диагнозата, изпаднала в шок. Страхът от неизвестното се оказал с пъти по-могъщ от самата болест. Райна отказала да постъпи в болница и заради паниката, и за да не пропуска нищо в училище. Няколко месеца се лекувала с билки и бабешки рецепти и признава, че още се чуди как е оживяла. Тогава нямало интернет, където Райна да прочете какво й се случва и да види, че не е единствена. Трябвало да се научи сама да си поставя инжекциите с инсулин и докато била в болницата, тренирала на възглавницата. След това боцкала плюшено мече, докато ръката й свикне да извършва движенията с лекота и безболезнено.

ДНЕС РАЙНА ГОВОРИ ЗА ЗАБОЛЯВАНЕТО СИ СПОКОЙНО И С ОГРОМНО УВАЖЕНИЕ. Изчела е вероятно всичко, което може да се намери на български език за диабета и от двата типа – 1 и 2. Знае медицинските термини, но може да обясни какво е диабет и на човешки език. „Това е автоимунно заболяване, което се дължи на отслабената реакция на клетките към инсулина. Хората с диабет тип 1 се лекуват само с инсулин, защото панкреасът не произвежда инсулин. Тип 2 е т.нар. старчески диабет, който доскоро беше характерен за хора над 45 г., но все по-често от него страдат и деца. Панкреасът в този случай произвежда инсулин и трябва само да му се помага с медикаменти“, обяснява Райна.

Категорична е, че диабетът не бива да е тайна и хората, които имат тази диагноза, е добре да споделят с приятели, колеги, с близки. Самата Райна стриктно е инструктирала колегите си как да реагират, ако й се случи нещо. В чантата й винаги има бурканче чиста бяла захар, глюкомер и телефон. Нощем същите тези неща стоят до главата й.

От 7 г. Райна има поставена помпа, която подава инсулина, когато той е нужен. „Помпата е настроена така, че да подава точното количество в точния момент, не може да се предозира. Меря си захарта преди всяко хранене, подавам информацията в телефона, където имам свалено специално приложение, и данните достигат до помпата. Давам още една информация – за това колко грама въглехидрати ще приема, и помпата решава колко инсулин да подаде“, обяснява Райна. След това започва да изнася дълга и много смислена лекция за храната, въглехидратите, количеството, сладкото, соленото… Научила всичко това, когато в живота й връхлетяла д-р Ивона Даскалова, днес академик и професор, ръководител на Клиниката по ендокринология във Военно-медицинската академия. Тя поставила помпата на Райна и я обучила така, че днес самата Райна може да води курсове.

Преди години д-р Даскалова периодично идвала във Велико Търново, за да прави курсове за „сладките“ хора. Обяснявала им с прости думи какво се случва в телата им, как да се грижат за себе си, за краката, ръцете и очите си, как да се хранят, защо е по-добре да хапнат плода, вместо да си направят фреш. Този модел практикували колегите на проф. Даскалова в Дюселдорф, където тя е била на специализация. Решила да го приложи, след като се върнала, и така спасила живота на много хора в годините, когато интернетът и компютрите не били така достъпни.

За кратък период от време Райна имала имплантиран и сензор. Той е с големината на монета от 50 ст. и отчита кръвната захар на всеки пет минути, без да се налага убождане. Свързан е с трансмитер с блутут и така информацията стига до помпата. Получава се затворен кръг, който улеснява живота на диабетика. Сензорът също си има приложение за мобилни телефони и телефонът подава аларма всеки път, когато стойностите на захарта излязат от норма. А това е особено важно при хипоглекимия. Тогава захарта пада рязко и това състояние е много опасно. За тези няколко минути, които спасяват живота, е нужна кристалната бяла захар. Сензорът обаче да се сменя през определен период от време, а за това касата не плаща.

Още нещо спасява живота на „сладките“ хора и това е обратният на инсулина хормон – глюкатон. Преди време всеки човек с тази диагноза го получавал, сега се купува срещу 30 лв. и след поръчка от аптеката.

След това рязко променя темата на разговора и казва, че преди няколко месеца въпреки всичко е успяла да сбъдне най-голямата си мечта – да види Москва и Санкт Петербург. А сега е напът да сбъдне следващата – почти е готова четвъртата й стихосбирка, която ще се казва „Целувка на сълза“. И пак ще я продава благотворително, както беше с първата – „Недоизказано“. Тя се появила на бял свят през 2015 г. Тогава касата не плащала консумативите за инсулиновата помпа и Райна успяла да купи такива за две деца. С парите от „Промълвила тишина“ се включила в кампанията за Никол, като дарила 200 лв., а при второто представяне събрала още 450 лв., които пък дала на сдружение „Диабет“ в Разлог, понеже в Търново такава организация няма. Миналата година Райна издаде „Стъклени души“ и дала парите на дете с диабет в Центъра за деца с увреждания в град Роман.

„Дядо ми казваше: „Прави добро, Бог вижда и пише в тефтера си“. Запомнила съм тези думи и те ми станаха мото в живота. Пиша стихове и вярвам, че когато развивам тази дарба, благодаря на Бога за това, че съм жива“, признава Райна и казва, че тази вяра я спасява от пагубния въпрос „Защо на мен?“. „О, задавала съм си го. Колко пъти съм си го задавала. Но спрях, когато приех, че диабетът е неканеният гост в живота ми. Спрях да се боря срещу него, приех го и някак се разбрахме“, казва Райна.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *