На 14 ноември, на 89-годишна възраст почина поетът, краевед, журналист и голям родолюбец Христо Медникаров

Христо Стоянов Медникаров е роден на 18 април 1930 г. в село Разпоповци, Еленско. Завършва гимназия в град Елена, а висше образование – руска филология в Софийския университет Бил е учител в Елена и Велико Търново и след това журналист във вестник „Борба”, Велико Търново (1971-1990). Автор е на книги с литературни изследвания, поезия, есеистика и разкази, сред които „По следите на Емилиян Станевите герои” (изследване, 1982), „Люлка под Балкана” (документална повест, 1992), „Стожер на духа” (в съавторство, 1993) „Есенни ручеи” (стихове, 1993), „Размисли и прозрения” (1994), „Родени от Балкана” (в съавторство, 1995), „По диктовка на сърцето. Биографичен очерк за Верка Сиракова-Недялкова” (1998), „Български вълшебства” (есета и къси разкази, 1998), „Песни за българския дух” (1998), „Посечената вяра на зографа” (разкази, 2000), „Еленски балканджии-шегаджии” (2001), „Пъстроцветия” (разкази, 2002), „Живописецът Йордан Попов. Биографичен очерк” (2003), „Живот за родния край. Биография на Стоян Медникаров” (2005), „Нашепнато от Балкана” (стихове, 2005), „Еленска духовна твърдина 1837-2007″ (в съавторство, 2007), „Родословие и роден край на Емилиян Станев” (2008), „Идвайте си” (стихове, 2010), „Камъчета от реката” (разкази, 2010), „Весели еленски бивалици” (2012), „Неразделни като в паметта” (в съавторство с Пенчо Чернаев, 2014), „Обич и памет за роден край” (2015) и други.

Член на СБП и СБЖ. Заслужил краевед. Носител на национални награди за есеистика и поезия. Превежда руска поезия. Участва в антологии и сборници. За книгата си „Размисли и прозрения” през 1996 г. е номиниран от Международната академия за изкуства със седалище в Париж. Носител на наградата „Златното перо” на СБЖ и на орден „Св. св. Кирил и Методий” – 1 степен. Почетен гражданин на град Елена.

Поклон пред паметта му!

Неговото стихотворение „Идвайте си…“ е химн на град Елена. Музиката е написана от Тончо Русев

Идвайте си

Идвайте си, докато все още

светят две прозорчета в шумака

и до късно в есенните нощи

двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище

пън догаря – сух пън от граница

и до него спомени разнищват

стар баща и майка ви – светица.

Идвайте си, докато на двора

тегне с грозде старата лозница,

жълти тикви светят на стобора,

и поели топлата десница,

целунете майка си, че може

тази среща сетна да остане…

Не ще има кой софра да сложи,

с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора

ще потъне в бурени и лайка…

Тук ще дойдат нови, чужди хора,

ще я няма бедната ви майка.

Ще мълчат оголени липите.

Небесата ще се спуснат сиви…

Майките ви чакат пред вратите –

идвайте си, докато са живи.