1607 четения

Търновката Петя Димитрова създава своя марка бижута и дрехи в Лондон

ДИЗАЙНЕРСКИ БИЖУТА ОТ ТЕКСТИЛ, ОТ ЕСТЕСТВЕНИ ПРИРОДНИ МАТЕРИАЛИ И ОТ ОТПАДЪЦИ ПРАВИ ТЪРНОВКАТА ПЕТЯ ДИМИТРОВА, която от няколко години живее в Лондон. Тя сама измисля моделите, след това сама изработва всеки детайл по аксесоарите.

„Бижутата се оказаха дълбока ниша, защото има неограничено количество техники, по които да работиш. Особено ако не искаш просто да нижеш мъниста. А аз не исках. Исках да създавам бижута, които да бъдат наистина уникални и единствени, и когато една жена украси дрехата си с тях, да се чувства самата тя красива“, разказва Петя, която се занимава с мода повече от 20 г.

Първата колекция с бижута, която Петя създала, била с естествени природни материали. Ходила и събирала шишарки, клечки, растения… Въображението й раждало бижута като картини и тя искала да ги измайстори точно такива, каквито ги вижда във фантазията си. След това се захванала и с текстилни бижута, като за целта събирала парченца плат и превръщала отпадъчните материали в прелестни колиета, брошки и украшения за ръката. „Имаше един период, в който развалях стари гердани и наново нижех мънистата. Дори със зърна от кафе правех бижута. Наистина си слушах фантазията и не сбърках. Хората харесаха моделите ми и тук, и в България“, казва Петя, която неотдавна комбинирала своите текстилни бижута с търновската дизайнерка Аксел Харди.

„Ние двете си имаме история отдавна. Аз я познавам от времето, когато тепърва започваше в модата, и знам, че постигна всичко съвсем сама, затова много се гордея с нея. Тогава аз имах бутик в София и изложих в магазина си нейни модели. Работихме заедно доста дълго време, после животът ни раздели. Тя тръгна в своята си посока, аз – за Англия. Но преди време сестра ми започна да ми разказва, че има съученичка, която е манекенка и представя модели на Аксел, а самата дизайнерка вече живее във Велико Търново и ме издирва. Толкова се зарадвах. Писах й и когато се прибрах в Търново, се видяхме. Не мога да ти опиша колко дълго се прегръщахме и плакахме. И накрая направихме комбинацията с нейните модели и моите бижута“, разказва Петя.

Петя, която е възпитаник на СУ „Емилиян Станев“ във Велико Търново, също шие дрехи. Всъщност дрехите са първата й голяма страст, към която Петя е решила да се върне веднага след Нова година, и сега подрежда ателието си в Лондон, купува машини и издирва интересни платове. „Правенето на дрехи изисква много енергия и време, но после изтощението е приятно усещане. То е като болест. Веднъж започнеш ли, цял живот после имаш бодлички в ръцете, които не ти дават мира“, разказва Петя и признава, че това ще е поредното й връщане към модата, след като преди години обърнала гръб на всичко това, за да подреди живота си в Англия и да създаде за себе си света, който винаги е искала.

ЗАТОВА И ЗАМИНАЛА ЗА ЛОНДОН, КЪДЕТО ПОСЛЕДВАЛА ЛЮБОВТА СИ. Взела със себе си и модели от последната си създадена в България колекция. В първия бутик, в който влязла, за да покаже какви дрехи шие, собственикът ахнал. „Беше иракчанин и много се впечатли. Започна да ми целува ръцете и веднага поиска да продава дрехите ми. Магазинът му беше огромен и аз трябваше много бързо да направя още модели, за да заредя пространството, което беше отредил за мен“, разказва Петя. После обаче с тъга признава, че тогава познавала малко хора в Лондон, не познавала никак порядките и нравите и се предоверила на неподходящи приятели. Затова се наложило един ден просто да събере всичките си дрехи от този магазин и да ги предложи в друг. „Влязох, започнах да показвам, да разказвам, един мъж през цялото време стоя, гледа дрехите и слуша с безизразен поглед. И точно когато се бях отчаяла и си мислех, че тук нищо няма да стане, той купи всичко. Оказа се собственикът на магазина – Мустър Кхан. Никога няма да мога да му се отблагодаря, той и досега е моят английски баща. Преди да си тръгна, мистър Кхан ми връчи няколко копринени шала и ми поръча да направя от тях блузи за пълни жени и поиска да се върна с готовите дрехи след два дни. Когато след два дни се върнах при него с готовите блузи, ми предложи да работя за него“, усмихва се Петя и признава, че истински спечелила доверието му, когато той й платил. Тогава тя още не знаела, че англичаните имат такъв маниер, да проверяват честността на хората. Мустър Кхан платил на новия си дизайнер с 40 паунда повече от договорената заплата. Когато Петя се прибрала вкъщи и видяла това, веднага се обадила, за да му каже, че е допуснал грешка. Така го спечелила. „После той ме настани да работя в неговата огромна къща, която аз наричах „Вила „Вилекула”. После ми даде и заем, за да си купя машини, а това англичаните не го правят. Но както вече ти казах, бях се обградила с не особено честни хора и аз си тръгнах сама от това приятелство, преди да видя, че съм го разочаровала“, споделя още Петя.

После се наложило тя да работи какво ли не, за да се издържа, а и дъщеря й Анна-Мария била вече при нея. Заради нея и заради възможността тийнейджърката да получи добро образование Петя избрала да остане въпреки всичко. „Мисля, че се хванах за нея и започнах да живея заради нея. Правех всичко в името на нейното бъдеще и тъгувах за сина си Кристиан, който реши да остане в България и да завърши висшето си образование там. Но в един момент се събудих и се огледах. Самотата ме беше притиснала в ъгъла и не знам какво ме накара, но се регистрирах в сайт за запознанства. Измежду многото хора, които ми писаха, получих писмо и от мъжа, който сега е до мен – Стефан, гинеколог в Лондон. Писахме си, видяхме се и… нещата се развиха като в приказка, с такава шеметна скорост, че понякога не вярвам, че ми се случва“, разказва Петя.

И благодарение именно на неговата решителност и помощ тя отново оборудва ателие с шевни машини, а въображението й работи на пълни обороти. Когато отишли двамата да търсят машините, тя искала да са втора ръка, защото не виждала смисъл в това да инвестира безумни пари в нови машини. Но докато се мотаела около машините и се взирала в детайлите им, той вече капарирал същите, обаче нови. „В този магазин се почувствах като момиченце в бисквитена къща. Като подуших машините, и сърцето ми подскочи. Седнах на една, започнах да натискам педала. Продавачът взе да ме разпитва какво точно търся и аз започнах да сричам някакви сложни термини. По акцента разбра, че не съм лондончанка, и в крайна сметка се оказа, че и двамата сме българи. Как да не вярва човек в съдбата“, вдига рамене Петя и признава, че в момента се чувства точно така, както в самото начало на кариерата си на моден дизайнер.

А това начало е някъде преди 20 г., когато Петя първо се занимавала с плетива. Плетяла пуловери, шиела дрехи, продавала по малко. До едно лято, в което тръгнала със семейството си на море. Тогавашният й съпруг й казал: „И да не ми натовариш сега прежди в колата. Убивам те, ако седнеш под чадъра да плетеш. Обаче Петя направила точно това. За времето на почивката изплела 14 пуловера. Когато се прибрали в София, където тогава тя живеела със семейството си и вече имала бутик, за един ден само продала 13 пуловера. След този удар спряла да продава чужди марки и заредила магазина си само със свои модели.

„Когато тръгнах за Лондон, тръгнах със самочувствие, нали разбираш. Обаче тук светът е различен, тук никой не ме познаваше. Не знаех езика, не познавах никого. И да ти кажа, това, че българите в чужбина не се поддържат, не е мит. Преживях го на гърба си. Истината е, че на всеки емигрант му трябват поне 6 – 7 години, за да започне да се чувства поне малко у дома си на чуждото място. Аз вече се чувствам у дома си в Лондон. От англичаните научих много неща“, признава Петя, която е напът отново да сбъдне мечтата си да продава свои дрехи по света.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!