martineli

martineli

Бялата лястовица на моя живот

Да си акушерка, не е просто професия. Всеки, който е имал привилегията да се докосне до новия живот в неговата съвършена чистота, остава заразен завинаги от онова чувство на възторг от акушерската професия. Искам да ви разкажа една невероятна история за една жена – бялата лястовица на моя живот. За една обикновена жена, отдала се на професията акушерка. И така да започна моята история:

Много обичам професията акушерка и щом завърших училище, бях готова да се запиша във Велико Търново. Тогава имаше медицинско училище, но не знам поради какви обстоятелства го закриха и така моята мечта остана някъде в бъдещето. Родиха ми се деца и внуци, но човешката мечта се преследва до последен дъх. И така, вече на възраст, не забравих моята единствена мечта. Акушерка, акушерка ми шепнеше вътрешният глас. Но нали знаете, мечтите винаги се сбъдват, когато най не го очакваш. И така през 2016 година във Велико Търново откриха филиал на Варненския университет и аз се записах. И тогава я срещнах- жената с шоколадовите очи, с мекия глас като коприна. Тя не е професор, не е доцент, не е лекар. Тя е акушерка. Тя е моята преподавателка – ас. Диана Димитрова. Всеки ще каже: какво толкова – асистент като асистент.

Сега ще ви обясня как тази жена обърна моя живот, но трябва да се върнем малко назад… И така, записах се да уча, издържах изпитите и тръгнах за първите лекции. Но нали толкова дълго не бях стъпвала в учебно заведение, почти бях забравила какво е това. Пък и годините – ох, тези години – беше ме страх и какво щях да правя аз там, при младите, при децата. Ужас! Тръгвах, връщах се, но накрая събрах смелост. Стигнах, влязох и седнах на последния чин. Лекциите минаваха една след друга, когато дойде големият ден – необикновеният ден, денят, в който се почувствах млада и потребна. Отидохме в болницата на практика и тогава се появи преподавателката Димитрова. Тиха, скромна жена, с бял екип, с дълги черни коси и очи с цвят на шоколад – погледна ни и проговори: „Хайде сега, момичета, да се запознаем… Ти как се казваш? Откъде си? На колко години си?” и т.н. Все общи въпроси, но като стигнахме до годините, аз конфузно казах своите, но колежките не забелязаха тъгата в очите ми. Само тя – акушерката и жена в бяло, видя моята нерешителност. Минаха упражненията и вече, готови да тръгваме, когато ас. Димитрова с тих и мек глас прошепна:

– Ти остани.

Всички излязоха и тя ме попита какво ми е.

– Страх ме е.

– От какво?

– Дали ще се справя…

Тогава мекият ми каза:

– Не бой се, аз вярвам в теб и знам, че ти никога няма да се предадеш и ще бъдеш най-добрата акушерка. Ако имаш нужда от помощ, обади ми се!

Така тази невероятна жена ми вдъхна сила, кураж да се боря за моята мечта. Завърших първи курс с много добър успех, получих стипендия, участвах в семинари и конференции, писах доклади, получих много сертификати. Но никога не забравих жената в бяло – бялата лястовица на моя живот. И в най-големите си страхове чувам гласа й: „Аз вярвам в теб, аз вярвам в теб!”

Таня СПАСОВА

loading...

Един коментар за “Бялата лястовица на моя живот

  • 21.01.2020 в 19:08
    Permalink

    Невероятна жена, чудесен приятел и страхотен професионалист е Диана! Добро сърце и мила усмивка! Пожелавам й да е здрава и щастлива!
    ❤👏😘

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *