383 четения

С благодарност към работещите в Центъра за лица с деменция в с. Овча могила

 

Животът толкова често ни предлага изпитания, че се питаме дали това не са някакви знаци на съдбата, дали просто това сме заслужили, или е чиста случайност, което ни се случва. Но на доброто трябва да се отвръща с добро и да се поощрява, където и да го срещнем.

Преди да напиша този текст, си мислех дали мога да кажа само с няколко думи всичко, което напира в душата ми и иска да излезе на бял свят, и си казах: „Да, но хората няма да знаят. Няма да чуят за труда на един екип, за всеотдайността на добрите хора, на човеците с главно Ч, които работят и полагат грижи за най-близките ни в залеза на житейския им път.

Става въпрос за колектива на Дома за стари хора с деменция в село Овча могила – на 80 км от В. Търново и на 35 км от Свищов. Абревиатурата е с много букви – ЦНСТПЛД, и за много хора не означава нищо, но за мен и близките ми е от огромно значение. Иначе казано: „Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция“.

Знам добре и разбирам трудностите на всички, които са се сблъсквали с този проблем. За съжаление, съвременното общество и начинът ни на живот не позволяват ние сами да се грижим за най-близките си до края им, колкото и да го искаме.

Живеехме в Свищов, където оставихме да живее и нашата майка и баба, а ние заради препитанието си се преместихме в Севлиево, а по-късно се установихме във Велико Търново.

Всичко беше толкова хубаво. В почивните дни гостувахме в родната къща. Посрещаше ни и ни изпращаше с любов нашата майчица въпреки 85-те си години. Приготвяше ни любимите ястия, които ще помним винаги…

Докато тиквената баница се оказа със сол. Камината зачервяваше кюнците, а вратите стояха отворени, снегът навяваше, а ние я намирахме свита до печката… Пускаше газта на котлона и тогава тръгваше да търси кибрит, който не помнеше къде стои. Стана страшно и опасно – най-вече за нея. Не знаехме какво да правим. Налагаше се все по-често да отсъствам от работа, а не можех да очаквам постоянно да ми се влиза в положението. Дори напуснах. Цяла година бях безработен, защото изненадите от нейна страна следваха една след друга.

Много критики и обвинения получихме ние – от най-близкото й обкръжение – от роднини и други близки… „Как в дом? Какви деца сте вие, че не се грижите за майка си? Тя ви е отгледала, пък вие я изоставяте? Много хора ще ме разберат. Много други – не…

Диагнозата „Съдова деменция“ не позволяваше да бъде настанена в друг дом за стари хора. Налагаше се да търсим спешно решение, защото тя имаше нужда от грижа 24 часа в денонощието. И сякаш като по чудо се оказа, че ще разкриват Дом за хора с деменция в с. Овча могила. Зарадвахме се, но и се притеснявахме. Не знаехме къде ще попадне тази, която ни е отгледала. Ще се грижат ли добре за нея? Как ще се чувства там? Няма ли да ни обвинява и тя, че не си е в къщата, в редките моменти, когато съзнанието й се пробуди?

Вече трета година нашата майка и баба е там. През януари навърши 90 години. И знаете ли – щастлива е! Казва, че това е „у дома“, че й е хубаво там – с „другите деца“…

Харесва й. Когато я посещаваме и дойде на себе си, казва: „Добри са тука хората. Не ми се карат. Уважават ме. Понякога се шегуваме…“

Добри, земни и грижовни хора работят там. Хора със собствени проблеми и грижи, борещи се като всички ни за насъщния. Но явно имат добро възпитание, усет, подход и най-вече уважение към тези мили и безпомощни хора с детско мислене.

Да се грижиш за човек с такова заболяване, е изключително предизвикателство. Тази ужасна болест оставя тялото на човек жизнено и енергично, но отнема друга важна част от него – спомените, паметта, способността да разсъждава логично…, дори да разпознава близките си. За съжаление, гледката невинаги е лицеприятна и не всеки е способен да се справи с нея. А тези хора го правят: „На нас това ни е работата“ – казват. Полагат ежедневни усилия и го правят с топло отношение, което забелязваме винаги, когато посетим любимата ни майка и баба.

Начален учител съм. Работата ми е да уча, да възпитавам децата и да им създавам полезни навици. Родителите са ми поверили най-милото – децата си, и очакват да се грижа за тях, както те самите го правят.

Ние сме направили същото – поверили сме най-близкия си роднина в ръцете на екипа на дома в с. Овча могила, и с всяко посещение се убеждаваме, че сме постъпили правилно. Затова мисля, че в този смисъл имам право да ги наричам и „колеги“, и „роднини“. Те дават на мен и семейството ми нужното спокойствие и ни вдъхновяват с труда и себераздаването си, за да можем и ние да си вършим добре работата.

Там няма незначителни хора и дейности. Трудът на всички е важен.

Същите тези хора с най-обикновени изрази дават истинския и необикновен смисъл не само на труда си, но и на целия човешки живот: „Тези хора са работили, когато трябва – казват те за старите хора, които са им поверени. – Я виж какви хубави и добри деца са отгледали и възпитали! Сега е наш ред да се погрижим за тях!“. А не е ли в това смисълът на цялото ни съществуване – да дадем, каквото можем на света, преди да си отидем?!

На всички работещи в този дом без изключение! На директора, на социалните работници, на медицинския екип, на санитарите, на охраната. С повече хора като вас светът би бил по-добро място за живеене!

Благодарни сме, че ви има! Огромно „Благодаря“ и поклон за търпението и труда ви!

Алеко МИХАЙЛОВ,

син на една от потребителките на дома

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *