Пламен Бойчев – за силата да надживееш унижението и подмятанията, че си различен

Това са истории за силни хора. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.

ПЛАМЕН БОЙЧЕВ РИСУВА С ЕДНАТА СИ РЪКА, ЗАЩОТО ДРУГАТА Е БОЛНА И НЕ МУ СЛУЖИ. Нея той винаги крие. Дори когато се снима и е щастливо усмихнат, застава в профил, така че да се вижда само здравата част от тялото му. На това се е научил в училище, когато съучениците му често подхвърляли хапливи и обидни забележки за кривата му ръка и за неправилната му походка. „Пораснах без самочувствие. Комплексирах се. Странях от всички, затварях се в себе си и бягах от света. Нищо не казвах вкъщи, за да не тревожа родителите си, които правеха всичко аз да бъда нормално момче. Но не бях. Научих се да бъда щастлив в университета, където моите колеги и преподавателите ми пет пари не даваха, че едната ми ръка е неподвижна. Те виждаха, че другата е талантлива, и ми помогнаха да стана художник и да започна да вървя с високо вдигната глава“, казва Пламен Бойчев. Той вече е дипломиран художник, учител по изобразително изкуство в Природо-математическата гимназия „Васил Друмев“ във Велико Търново. Върнал се е там, където преди години се е чувствал най-нещастен и най-самотен, но вече в друга роля. А и нито едно от децата, пред които той е заставал като учител, за всички тези 13 г. никога не си е позволявало да коментира факта, че Пламен има несъвършено тяло.

ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА – ЛЕВОСТРАННА ХЕМИПАРЕЗА, това е диагнозата на Пламен Бойчев, който в началото на месеца направи за втори път благотворителна изложба и още при откриването й успя да събере 600 лв. за Дневния център за деца и младежи с увреждания „Дъга“. Признава, че изобщо не е очаквал да постигне такъв успех, и казва, че няма търпение да започне да трупа картини за следващата си експозиция.

„Родил съм се съвсем нормално бебе. С цезарово сечение, защото съм бил 4,8 кг. И съм бил здрав. Диагнозата ми е поставена, когато съм станал на 8 месеца, и според лекарите, които тогава са ме диагностицирали, ваксина е станала причина за състоянието ми. За щастие, умствени поражения нямам“, връща се назад във времето Пламен. Когато станал достатъчно голям и бил готов да научи цялата си история, неговите родители му казали, че всичко за тях и за него се променило за един ден. „Баща ми забелязал, че съм започнал да си кривя окото и устната. Погъделичкал ме – никаква реакция. Вдигнал лявата ми ръка, тя паднала безжизнена обратно. И веднага ме повели по лекари. Оттогава – доктори, болници, санаториуми. На какво ли не се нагледах. Какви ли не деца не срещнах там, със страшни болки и недъзи. Аз пред тях съм като целунат от Бога“, разказва Пламен.

И пак баща му бил този, който го насърчил да рисува. Казал му, че има една здрава ръка и нищо не му пречи да опита. Така Пламен открил голямата си страст и изкуството станало за него света, в който няма подмятания, обиди и унижения. Бил на 16 – 17 г., когато направил първата си изложба. Подредил картините в читалището в Свищов, защото решил да дари средствата от продадените картини на местния дом за деца. Изложбата тогава нямала почти никакъв успех и той не успял с каузата си, но сега с втората се реабилитирал пред себе си.

Когато завършил средното си образование, Пламен кандидатствал във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и се дипломирал в специалността „Педагогика на изобразителното изкуство“. Има и магистратура по графика, въпреки че и до днес той рисува живопис. После завършил и специалността „Здравен мениджмънт“, пак във ВТУ. „Записах се, защото се запалих по здравословното хранене и спорта. Исках да развия тялото си и да му помогна да се чувства добре, въпреки че едната половина от него не работи така пълноценно, както на мен много ми се иска. Обаче се оказа, че тази специалност е по-скоро административна и всичките ми колеги и преподаватели се чудиха какво правя аз там, обаче я завърших и не съжалявам“, казва Пламен.

През 2007 г. станал учител. Прекрачил прага на търновската Математическа гимназия с огромно притеснение, че няма да го искат заради диагнозата. Тогавашният директор Славка Симеонска дори не отворила дума за това, че той е по-различен. И от тогава до днес Пламен никога не се е чувствал различен в това търновско училище. „Децата ме питат за ръката. Те са любопитни, а и може би аз самият вече показвам, че мога свободно да говоря за диагнозата си. Затова винаги им отговарям и винаги казвам истината. А те ми отвръщат със същата честност и с уважение“, казва Пламен и с усмивка преглъща сълзите си.

С ВЪПРОСА „ЗАЩО НА МЕН“ ОТДАВНА СЕ Е ПОМИРИЛ. В НАЧАЛОТО ВСЕ ТОВА ПОВТАРЯЛ, питал и родителите си защо точно той има такава съдба. После спрял. „Просто в някакъв миг разбрах, че те ме обичат много и за тях няма значение как ходя и дали ръката ми е крива. Разбрах и това, че на този въпрос отговор няма. Затова насочих усилията си в друга посока и сега съм щастлив“, казва Пламен. След това със светнали очи разказва, че преди няколко месеца във Фейсбук срещнал любовта си. Запознали се, една седмица контактували в чата, срещнали се и два месеца по-късно той купил пръстен за своята Елица. Заради нея дори напуснал родното си село Ресен и заживял в града. „Даже и спрях да рисувам, когато се влюбих. Знаеш ли, когато бях на 12 г., ме заведоха при Ванга. Какво ли помня от тази среща, като съм бил келеш, но… Помня тези й думи: „Като станеш мъж, всичко ще се нареди“. Дълго време си мислех, че ще стана мъж, когато ми пораснат мустаци и имам брада. А то било друго порастване – психическо. Мисля, че пораснах и станах мъж. И чак тогава се влюбих или позволих на момиче да се влюби в мен. Наистина не вярвах, че това ще ми се случи на мен. Обаче стана. Ще се сбъдне една от най-големите ми мечти – да имам семейство“, споделя Пламен.

ДРУГАТА МУ ГОЛЯМА МЕЧТА Е НЯКОЙ ДЕН ДА ПОСТРОИ САНАТОРИУМ И ДА ЛЕКУВА В НЕГО ХОРАТА С ТЕЖКИ ДИАГНОЗИ. Дали ще успее, той сега не знае, но може да прави малки крачки, като продава картините си. И вече е в проект третата му благотворителна изложба.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *