ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО В СТАРО ТЪРНОВО

И в миналото здравният фонд не поемал разходите за пудри и помади, били пари не за цяр, а за чар

 

През лятото на 1924 г. правителството на проф. Александър Цанков, в чийто състав бил и Янаки Моллов от с. Беброво, започнало да прилага влезлия в сила Закон за обществените осигуровки. Според него всички работници и служители в държавни, обществени и частни заведения, предприятия и стопанства, на които не се правели удръжки по някои от законите за пенсиите, се осигурявали задължително за злополука, болест, майчинство, инвалидност и старост при фонд “Обществени осигуровки.” Неговият приход се реализирал основно от вноски под формата на осигурителни марки от работодателите, работниците и служителите, с бюджетни средства, както и от подаръци, завещания, дарения и глоби, налагани по повод неспазване законовите положения на здравното осигуряване. Самостоятелните занаятчии, търговци, земеделци, упражняващите свободни професии, както и служителите при държавните и изборни учреждения (окръжни и общински) можели да се осигуряват в избрано от тях направление само по желание. На задължителни осигуровки не подлежали временно наетите косачи, жетвари, гроздоберачи, дървосекачи, и копачи. Право на лекуване за сметка на осигурителния фонд имали само лицата, участвали с вноски най-малко 8 седмици преди заболяването. Медицинската помощ в тези случаи включвала лекарските прегледи, престоите в болничните заведения, санаториуми, бани, летовища (държавни и частни), оказване на хирургическа помощ, снабдяване с лекарства, санитарни материали и ортопедични средства. Лечението със средства от фонда можело да продължи не повече от 9 месеца за една календарна година. В случай на нужда след този срок се изплащала еднократна парична помощ в размер на 75 лева.

ЗАКОНЪТ СТРИКТНО РЕГЛАМЕНТИРАЛ ПРАВАТА И ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ВСИЧКИ СТРАНИ, СВЪРЗАНИ С ПРОБЛЕМИТЕ НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО.

В едноседмичен срок работодателят бил длъжен да връчи срещу подпис специална осигурителна книжка на назначения, но само в случай, че той нямал такава от предходната си работа. Законотворците предвидили възможността при неграмотност на новопостъпилия осигурителната му книжка да се подпише от негов колега, който освен това бил задължен да разясни значението на този документ за здравето на работника. Осигурителната книжка се издавала за срок от една година. Стойността й била 5 лева и се заплащала солидарно от работника и работодателя. В случай на загуба осигуряваният си набавял нова, за която обаче заплащал сам 10 лева.

Осигурителният фонд поемал изцяло стойността на медицинския преглед и лечението, ако болният сам посети лекарския кабинет и стриктно съблюдава предписаното му лечение. Разходите се признавали и в случаите, в които поставянето на диагнозата и извършването на определени медицински интервенции, имащи животоспасяващ ефект, изисквали участието и на други специалисти. Когато медикът установял, че пациентът се нуждае от специализирана помощ и в населеното място, където живее, има такъв лекар, той безпроблемно изпращал болния за лечение при него. В противен случай лекарят оказвал медицинска помощ сам, но бил длъжен да ориентира пациента към най-близката болница за продължаване на лечението. Ако здравословното състояние на болния било застрашено поради липса на специалисти, той се изпращал на лечение в друг град. За сметка на фонда му се заплащал билет за ІІІ-та класа, в случай че пътува с влак, а при използването на други транспортни средства получавал по 5 лева на километър. Ако болният обаче желаел да повика за преглед в дома си лекар-специалист от друго населено място, той се задължавал сам да плати пътните разходи и разликата от определения по скалата хонорар и поискания медика. Освен в случаите на злополука, пътните разходи се заплащали от пациента и когато той повика лекар от отдалечен по местоживеене район. Ако пък осигуреният болен извиквал за преглед в дома си медик и се констатирало, че пациентът е в състояние и сам да посети лекарския кабинет, лекуващият вписвал в осигурителната книжка хонорар за домашен преглед, а освен това за неправилното си “обезпокояване” сигнализирал Инспекцията по труда.

НЕ ПО-МАЛКО СТРОГ БИЛ ЗАКОНЪТ И ОТНОСНО ИЗПИСВАНЕТО НА МЕДИКАМЕНТИ.

При неустановена диагноза лекуващият лекар имал право да предпише лекарства за три дни, а при установена – за седем. Изключения се допускали само за някои хронични заболявания.

В закона изрично било отбелязано, че желаещите да се разхубавят жени не могат да получат за сметка на осигурителния фонд помади, пудри и течности и други екстри, имащи козметичен ефект. По този повод търновки се шегували, че “естествената им хубост и чар ги спасяват от строгостта на несправедливия закон.” Пословично в града станало изказването на известната местна хубавица Радка Събева, която на всеослушание заявявала, че предпочита да се превива от болка, но да си дава парите не за цяр, а за чар. Звучи невероятно, но е факт, че ограничения имало и при изписването на рибеното масло – не повече от 500 г наведнъж, и то най-много до три пъти на сезон. А великотърновци гледали на него като на истинска здравна панацея и открито негодували срещу наложения лимит. Не така силно обаче било недоволството им от невъзможността да се снабдяват с повече от 50 г памук, спирт и йодна тинктура, тъй като “чистото памучно парцалче и лютата ракия вършели същата, па даже и по-добра работа.” Изключения в изписването на превързочни и дезинфекционни материали се допускали само за пострадалите при тежка злополука.

Най-често рецептите, които се изписвали по фонд “Обществено осигуряване”, се изпълнявали от общинската аптека, или пък от частни, дали предварителното си съгласие за това. В далечното минало особено популярна в града била аптека “Пчела”, собственост на Панайот Славков, бивш министър и кмет на старата столица. Една от най-старите и атрактивни аптеки обаче в Асеневската столица принадлежала на Никола Златев, при която бил поставен барометър, изработен във формата на къщичка. В случай на хубаво време от нея излизал човек с бастун, а при лошо – момиче с разтворен чадър. Великотърновци и особено децата често обичали да се навъртат около аптеката заради забавната европейска придобивка. През 40-те г. на ХХ в. местната власт отчела, че с нарастването на града заедно с прилежащите му села възниква необходимостта от откриване на нова концесия за аптека, която трябвало да бъде общинска “в името на добруването на жителите ни.”

И в миналото

СТОМАТОЛОГИЧНАТА ПОМОЩ

била на дневен ред. Според Закона за обществените осигуровки за сметка на фонда се допускало извършването на болкоуспокоителни процедури, вадене на болни зъби и лекуване на венците. Поставянето на пломби и зъбни протези можело да стане за сметка на фонда в случаите, в които специална комисия установи, че това се налага поради увреждания, застрашаващи здравето и живота на пациентите, вследствие на злополука, или пък в резултат на професионални заболявания. Старостоличани “прецакали” закона, като поверили болните си зъби на берберите. Особено търсен бил Куция Тодор. Бръснарницата му се намирала срещу Паметника на обесените, а фирмата му била изписана с извадени зъби, наредени като букви. Рекламата му била повече от красноречива: “Зъби вадя без ох”. За стоматологичните “умения” на бръснаря свидетелстват спомените на д-р Сава Русев: “Като дойде някой болен, Куция ще го накара да седне на стола и ще се върти около него, куцук, куцук с едни големи клещи в ръка ще каже: ”Я, да видим какви ги е ял този зъб, че те боли?” Оня, като гледа клещите, от страх му минава болката. Берберина беше много сръчен и вадеше зъбите много бързо. Ако пък зъбът се счупи, оставя си го, без да го доизвади.” Случвало се и бръснарят – стоматолог да издърпа вместо болния съвършено здрав зъб, но великотърновци не му придиряли много-много, ужасени, че трябва да изтърпят отново мъченията, а и поради “основателното” опасение, че ще разлютят “специалиста” и той ще откаже да ги “лекува” в бъдеще.

През 1929 г. се приел нов закон за народното здраве В него се предвиждали

СТРОГИ САНКЦИИ ЗА ВСИЧКИ ПСЕВДОЛЕКАРИ, БИЛКАРИ И АПТЕКАРИ,

които поради некомпетентност застрашавали здравето и живота на населението. Освен в аптеките, продажбата на билки, безвредни лечебни и дезинфекционни средства се разрешавала и в дюкяните и дрогериите, но само при спазването на определената от Главна дирекция на народното здраве номенклатура. Любопитно е да се отбележи, че и през 1929 г. се продавали масла менте, “вода за мерак” и т. н. Историята свенливо мълчи дали старостоличани са се възползвали от предлаганата тогавашна “виагра”, но е факт, че няма регистрирани случаи за наложени солени парични глоби, или тъмничен затвор на провинили се пред закона местни търговци на лекарствени препарати.

 

Тодорка НЕДЕВА

РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *