39 четения

За учителя с любов: Нели Бойчева учи децата да си задават трудни въпроси и да търсят отговорите

Началната учителка в ОУ „Димитър Благоев“ прави книга с разкази на учениците си

„ИСКАМ ДА НАУЧА УЧЕНИЦИТЕ СИ ДА СИ ЗАДАВАТ ТРУДНИ И ПРОБЛЕМНИ ВЪПРОСИ. Да не се страхуват от отговорите и от това, че може да мислят различно от останалите. Затова ги провокирам да си казват мнението, да бъдат смели, когато някой не приема тяхната гледна точка и да се борят за нея. Много обичам децата си и искам, когато се разделям с тях в края на четвърти клас, да виждам усмихнати млади хора, които вярват в себе си.“

Нели Бойчева почти на един дъх разказва всичко това. Стиска в ръцете си книжка, която нейните ученици са написали, и се чуди с кой от успехите им първо да се похвали. За себе си отговаря с кратки изречения, почти едносрично, но щом разговорът се завърти към нейния III „б“, тя се оживява и очите й започват да искрят.

„Днешните забързани деца не умеят да се изразяват. Лесно се сконфузват и започват да се съмняват в себе си, когато чуят, че някой може да мисли различно от тях. Забелязала съм, че те веднага се съмняват в себе си, започват да се питат дали са прави, не си вярват и това ги измъчва. Затова още във втори клас започваме тази игра с проблемните въпроси. Те са свързани винаги с произведението, което изучаваме по литература, и задължително с личния свят на всяко дете“, признава г-га Бойчева. Последната задача, с която тя провокирала третокласниците си, дошла от стихотворението на Иван Цанев „Неудобният“. В него се разказва за едно таралежче, което няма никакви приятели, понеже всеки ден носи бодлива риза. И въпросът към малчуганите веднага се появил – а вие как избирате приятелите си?

„Знам вече, че децата са изключително искрени и изобретателни. 30 години съм учителка, обаче не спирам да се удивлявам на отговорите им. И бях изумена, когато всички си върнаха домашните задачи с отговор на въпроса: „Вие с какво сте по-различни от другите и искате ли да промените себе си?“. Бях изумена от мъдростта в думите им и от куража, с който всяко дете беше разкрило себе си“, разказва учителката. Когато дошло време децата да прочетат съчиненията си, само три от тях не се престрашили, защото текстовете им били прекалено лични. Нели Бойчева тактично разрешила на авторите да запазят думите за себе си, но на първата родителска среща споделила всички съчинения с родителите. „О, те трябва да знаят, трябва да познават децата си. И аз съм щастлива учителка, защото имам родители, които се интересуват от това какво се случва със синовете и дъщерите им. Това улеснява работата ми и много помага на самите деца“, споделя г-жа Бойчева.

„НЕВЕРОЯТНИ СЛАДОЛЕДЕНИ ИСТОРИИ, СЪЧИНЕНИ ОТ УЧЕНИЦИТЕ ОТ III „Б“ КЛАС“ Е ПОСЛЕДНОТО ПОСТИЖЕНИЕ НА МАЛКИТЕ ПИСАТЕЛИ. В книжката, която засега е само в един екземпляр, са събрани историите, които третокласниците са написали по зададени две думи – машина и сладолед. Нели Бойчева казва, че редовно им дава такива игри. В мига, в който разбере, че всички са научили буквите, могат да четат и да пишат, тя започва да ги провокира. Първо пишат по две стихчета, после правят цяло четиристишие и така, докато се научат да пишат цяло стихотворение. А след това започват да съчиняват истории. Това развива въображението им и много ги забавлява, категорична е учителката им, която се е влюбила в книгата на Джани Родари „Граматиката на фантазията“ и черпи от нея вдъхновение.

„Има в тази книга описан един метод – биномен го е нарекъл Джани Родари. Буквално се прави следното – задават се две думи на децата. Думите трябва да са различни, да има смислова дистанция между тях. И децата започват да ги съчетават и да ги превръщат в текст“, обяснява г-жа Бойчева и показва книжката. В нея обаче не попаднали всички истории, защото никога не е толкова просто. Г-жа Бойчева дала срок на децата да си донесат написаните истории и тези, които не спазили уговорката, останали извън книжката.

КУТИЯ ЗА ДОБРИ ДЕЛА Е ДРУГАТА НЕСТАНДАРТНА ИДЕЯ, С КОЯТО НЕЛИ БОЙЧЕВА ПРОВОКИРА МАЛЧУГАНИТЕ СИ. Кутията стои в класната стая и събира добрите дела на децата. Условието е не детето да пише за себе си, а другите да разказват за неговите добрини.

„С тази игра искам да ги науча да наблюдават какво става около тях и най-вече да настроят очичките си така, че да виждат доброто, хубавото, радостта, за да бъдат благодарни. В края на годината ще отворим кутията и ще четем“, усмихва се учителката и допълва, че децата се вдъхновяват от доброто и обичат доброто да побеждава.

А тя самата се вдъхновява, когато вижда срещу себе си любопитни детски очи, когато усеща нетърпението на децата си да научат още нещо от нея, когато се чуди как точно да отговори на странните им и доста често проблемни въпроси. „Аз ги уча на това, нали? Затова трябва винаги да съм готова да ме провокират и те. Те не го правят, защото са лоши. По принцип няма лоши деца, лоши са възрастните, които ги възпитават. Аз знам едно – питат ли, значи са ме слушали“, категорична е Нели Бойчева, която много често разнообразява не само часовете по литература, а и тези по математика. Всеки час започва с логическа задача от родния фолклор. Че учениците обичат тези първи няколко минути по математика, тя разбрала, когато родителите започнали да споделят с нея, че вечер децата ги препитват със същите задачи.

„Какво искам да променя в училище ли? Ако приемем, че цялото образование е една къща, началният етап полага основите. Не можеш да вдигнеш здрава къща с никакви основи. Затова първите четири години в училище са изключително важни. И искам да мога да работя с темпото на децата. Не те да ме гонят, аз да ги следвам. За толкова години в тази сфера съм разбрала, че децата не са еднакви и колкото и да искаме да ги направим такива, за да си улесним работата, това е просто невъзможно. Децата са безкористни, безрезервни и обичат с цялото си сърце. Наричат ме „мамо“, докато свикнат коя съм. А после им ставам приятел и те споделят с мен много лични и съкровени неща. И спират да го правят в мига, в който усетят, че съм неискрена, затова нямам време да ги лъжа“, категорична е Нели Бойчева.

Тя станала учител, защото през цялото си детство е дишала точно този въздух. И двамата й родители са педагози. Майка й – в детската градина, а баща й бил начален учител, макар и да се пенсионирал в съвсем различна сфера. Те, двамата, били първите, които й казали, че няма друга професия, в която тя да получава толкова много любов, и се оказали прави.

„Имах преди време един ученик, който дойде в класа ми във втори клас. Сега такива като него ги наричат проблемни деца. Но той беше просто хиперактивно и агресивно дете, правеше бели, защото неистово се нуждаеше от внимание. Разделени родители, втори брак… Голямо предизвикателство беше, няма какво да лъжа. В края на трети клас цялото му семейство замина за Германия и след години майка му ме срещна и ми каза, че и там са го прехвърляли от училище в училище. В едно от училищата попитали кой е бил този педагог, който е успял да се справи с момчето в продължение на цели две години. Аз съм. И съм горда, това е един от най-големите ми успехи“, казва учителката и не крие, че след 30 г. в професията вече не успява да помни всички имена. Помни обаче лицата и… усмивките на децата си. Разпознава ги по улиците не когато започнат да й говорят за себе си, а когато й се усмихнат.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

(Материалите от поредицата „За учителя с любов“ са публикувани във в. „Борба“ 2017-2018 г.)

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *