Преди век 90 “народни тровилници”, сиреч кръчми, се надпреварвали да изкушават търновци и гости със собствени специалитети

Търговците във Велико Търново отчитат нарастване на продажбите на алкохол. Наложената социална изолация като предпазна мярка срещу коронавируса все по-често отвежда старостоличани до щандовете с градусовите питиета. Интересно и любопитно е да надникнем в миналото и да узнаем за отношението и на предшествениците ни към алкохола. Тъй като тогава жителите не били застрашени от пандемия, удоволствието от пиячката те изживявали в кръчмите.

Жителите на Велико Търново и региона имали различно отношение към “народните тровилници”. Докато в миналото мъжете с удоволствие посещавали кръчмите, жените, верни на патриархалните традиции и нрави, си позволявали да пият публично алкохол само на многолюдни събирания като сватби, погребения и сборове. Те дори често влизали в разпри с по-силната половина на човечеството поради страстта й към чашката. Независимо от това в началото на ХХ в. болярките не изпаднали в крайност като жените от с. Горни Пасарел, които в далечната 1903 г. стъкмили специално прошение до Народното събрание. В него те, заедно с присъединили се към тях мъже, настояли за затваряне на кръчмите поради масовото пиянство на населението. Казусът се оказал сложен за разрешаване от народните избраници, въпреки немалкото направени предложения. Според едно от тях изходът от създалата се ситуация се криел в почина на Бяла черква – откриването на чайни и кафенета, в които, освен сервирането на ободрителни безалкохолни питиета, се предлагали и вестници. Не намирайки изход, депутатите решили да потърсят съдействие от великотърновеца Михаил Сарафов. В качеството си на финансов министър и, опирайки се на закона, той обаче проявил благосклонно отношение към кръчмите.

Общинската власт във Велико Търново регламентирала дейността на питейните заведения със специални правилници и разпоредби. Така например със заповед №8 от 8 март 1900 г. кметът Кр. Станчов задължил “кафенетата, кръчмите, гостилниците и публичните домове да бъдат отворени до 1 часа след полунощ, в който час горните заведения да се затварят”. От Освобождението до 40-те г. на ХХ в. били в сила и строги санитарни изисквания както към самите заведения, така и към работещите в тях, следяло се и качеството на предлагания алкохол.

А списъкът на кръчмите в града бил много дълъг. Статистиката сочи, че преди повече от девет десетилетия те били 90 и с броя си оглавявали класацията на питейните заведения. Всяка кръчма била прочута със специалитета си и имала постоянни клиенти, които се ползвали с привилегии в сравнение с пишман посетителите. Любителите на троянската сливова се събирали при Горнака. Неговият помощник Чушката умеел да приготвя вкусни салати от домати, пипер и лук, обилно гарнирани със сол и оцет. Ценителите на червеното вино отивали при Шумелата, а на пелина – при Русевчето. Върлеолу предлагал разнообразни качествени питиета, а почитателите на по-интимната обстановка посещавали “Таш маза”, “Напълнибучи” и “Аджилето”, които се славели със сепаретата си. В кръчмата на братя Шопови редовно отсядали италианските специалисти по жп строителството. Те получавали по седем-осем лева дневна надница, а двамата братя продавали виното само по двадесет стотинки литъра. “Италианците не бяха виждали такова евтино и хубаво вино и се разсипваха от пиене. От събота като започнеха да гуляят и да танцуват, свършваха до понеделник.” – свидетелстват съвременници.

ЗНАЙНИ И НЕЗНАЙНИ ЛЮБИТЕЛИ НА ЧАШКАТА БИЛИ НЕОТМЕННА ЧАСТ ОТ КОЛОРИТА НА ГРАДА

Любителите на чашката се събирали на почерпка предимно вечер, но често се случвало “другарските срещи” да започнат и в по-ранните часове на деня. Касапите приготвяли прословутите търновски гювечи, занасяли ги на фурната да се опекат, а след това за обяд ги доставяли в някоя кръчма, където ги поливали обилно с вино или с пелин. Вкусното ядене и “добрите кярове” изпивали много алкохол, което личало от “зачервените гребени” на посетителите и пиперливите шеги и закачки, които си разменяли. Понякога ставали и бурни свади, в които участвали колоритните градски пияндета. Сред отявлените любители на чашката в старо Търново се нареждал Кабаджата.Той работел като прислужник в хотел “Борис”. Основното му задължение било да мие приборите на многобройните клиенти, а любимото му заниминие се свеждало до изливане остатъка от чашите с алкохол, независимо от вида му, в голяма халба и изпиването на така получения коктейл от бира, вино, ракия, мента, коняк и какво ли още не на екс.

Свой номер в пиенето имал и дърводелецът Слави Русев, известен сред съгражданите си като Слави Злото. Противно на пракора си, на маса, сред приятели, той демонстрирал завидно чувство за хумор и желание за мирна веселба. Засядайки в кръчмата, Слави Злото имал навика да разкопчава по едно копче от жилетката си при поднасянето на всяко поредно шише с вино. Когато всички копчета вече били “охлабени”, търновецът започвал да ги закопчава. Така Слави Русев всъщност си водел сметката на изпития алкохол и нито един келнер не успявал да го излъже . Обикновено мярката му се свеждала до консумирането на четиринадесет юза по двеста грама единият.

Старият ерген Шубрака пък можел да глътне цяла халба вино или бира наведнъж, “като че я сипва в лалугерова дупка”. Тъй като гледката на тая алкохолна операция била любопитна, местните зевзеци често му поръчвали “дозата”, за да се позабавляват. Стари търновци разказват, че веднъж в шишето му с вино влязла муха. След неуспешни опити да я извади, Шубрака прилежно изпил съдържанието на бутилката заедно с “летящото мезе”. Любовта на старостоличанина към алкохола обаче била обратно пропорционална на отношението му към жените. След въвеждането на ергенския данък от мъка Шубрака и верният му другар по чашка Матейката се напили и, залитайки повече от обикновено по тъмните улички на града, гордо запели: “Ще платим, ама няма да се оженим”.

Противно на споменатите пиячи, известният в миналото, но забравен днес наш съгражданин д-р Панайот Хитров, не бил сред почитателите на алкохола. Той често обичал да разказва комично-поучителни случки от практиката си, за да превъзпита отдалите се на порока. С особено удоволствие д-р Хитров разказвал за прегледа на един алкохолик от Чирпан. Съгражданинът ни бил удивен, че докато извършвал съответните медицински манипулации, човекът нито за миг не извадил цигарата от устата си. Още по-учуден останал, когато пациентът отрекъл, че пие вино. Това откровение разбило на пух и прах диагнозата на старостоличанина, но всичко станало ясно, когато болният обяснил, че от десет години пие… ракийка. Д-р Хитров му забранил използването на тази екстра, защото тя криела сериозен риск за живота му, но срещнал решителен отпор: “Аз за една умирачка не си развалям табиета!” Фразата придобила особена популярност във Велико Търново и се превърнала в своеобразна библия за местните пияници.

Макар и рядко, се намирали и търновци, които зарязвали кръчмарството. Според спомените на д-р Сава Русев, един от тях бил Владимир, чието заведение навремето посещавали руските офицери. Той зарязал алкохолния бизнес и започнал да произвежда… сода и лимонада, като дори сам приготвял нужната му въглена киселина от счукани на прах мраморни блокове и кезап (сярна киселина).

В миналото собствениците на някои кръчми радвали клиентите си не само с вино и други алкохолни елексири, но и с дайрета, тарабуки и други инструменти, а любимата песен, с която търновци много се гордеели и винаги пеели, била Хаджиминчовата. Докато “направят главите”, посетителите имали възможност да играят на табла и карти, а след войните за национално обединение – на билярд, шах и комар. Почти анекдотично звучат спомените на стари търновци, според които запалени (и подпийнали) комарджии проигравали не само дрехите си, но и жените си. При това се срамували повече да се върнат без гащи у дома, отколкото да съобщят на благоверните си, че вече са чуждо притежание. И за да облекчат страданието си и да потушат резила, те, разбира се, наблягали на алкохола.

Тодорка НЕДЕВА

РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО