183 четения

Лазаровден е началото на всички Възкресенски празници

 

ЛАЗАРОВДЕН ПОСТАВЯ НАЧАЛОТО НА ПРАЗНИЦИТЕ СВЪРЗАНИ С ВЪЗКРЕСЕНИЕТО, СЛЕДВАН ОТ ЦВЕТНИЦА И ВЕЛИКДЕН. Той принадлежи към подвижните празници и се отбелязва винаги в съботата преди Страстната седмица. Празнува се в чест на Свети Лазар, един от защитниците на християнската вяра.

Лазаровден е един от най-големите празници, най-чакан и най-тачен от момите. Най-характерният обичай на този ден е лазаруването. Лазарките са млади момичета, достигнали пълнолетие, готови да се замомуват, момите, желаещи да лазаруват и всички „згоденци“ от селото. От този ден лазарките придобиват правото да сплитат косите си, да носят косичник, да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и гривни, да носят венец на главата и китка на дрехата. Позволено им е „да либят либовник“ и да се омъжват. Започват да живеят в света на жените.

По стара традиция подготовката за празника започва отрано, още „среди пости“. По-възрастна жена, която отдавна е посветена в лазаруването, помага на момичетата да разучат обредните песни, танци и пожелания, които ще изпълняват.
Премяната на лазарките символизира не само брачния характер на Лазаровден, но и любовта, женитбата и плодородието. Лазарките обикалят всички къщи и землището на селището, пеят на всеки член от семейството и наричат за здраве и плодородие. Според народните вярвания словото, изречено на този ден, има магическа сила и освен, че помага на девойките да се превърнат в жени, то помага и на пролетта да смени зимата.

С ВЯРА В МИСТИКАТА НА ЛАЗАРОВДЕН СА СВЪРЗАНИ И ОБРЕДИТЕ, КОИТО СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ. Стопанката на къщата търкулва сито пред лазарките и гадае за плодородие. Друг обред повелява да ги посипва с жито, докато танцуват, а те да се завъртат с думите: „Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца!“ Стопанката задължително трябва да дари всяка лазарка със сурово яйце, символизиращо безсмъртието. Счита се, че къща, която е посетена от лазарки, е щастлива и благословена.

С Лазаровден е свързано и поверието, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей. Легендата за Змейовата невеста е широко разпространена в Източна България. Тя разказва за девойка, която отивала с родителите си на събор в съседното село, но по пътя ожадняла и спряла до един кладенец, въпреки предупреждението на баща й, че мястото е „лошаво“. Дошъл змей и ѝ предложил да му пристане, като ѝ обещал несметни богатства. Девойката се изплашила и настигнала майка си и баща си, но не казала какво се е случило. След събора, тя се поблазнила и пристанала на змея. Но ѝ домъчняло за близките ѝ и помолил да ги види. Пуснал я змеят на същото място и по същото време от годината, но тя вече не била същата – пораснала й била опашка. От ужас, че дружките ще я видят така, сърцето ѝ се пръснало. Оттогава всяка година на този ден момите играят на кладенчето несключено хоро помен на Змейовата невеста. Танцът нарекли „буенец“, а девойките – лазарки.

Отглас на тази легенда е обредът „буенец“, характерен за Източна България. При него младите момичета се събират и избират своя водачка, наречена „буенек“. Тя е тази, която ги организира в припомнянето и заучаването на обредните песни, тя ги води при лазаруването. Облечена е с мъжка риза, а на главата си има калпак. Избира се и „булка“ за „буенеца“ – малко момиче с живи родители, което е облечено в невестинска премяна и с було. Така те минават от къща на къща и изпълняват обредни песни и танци, благославяйки за здраве и берекет.

Наред с момите лазаруват и малките момиченца – най-често 6-8-годишни. Те не образуват дружини, а групички от около 5-6 деца. Всяка групичка си избира „буенец“ – най-малкото момиченце. То е облечено като другите лазарчета. Украсено е като тях, само че с повече труфила на главата. На колана отляво си забожда пешкир. „Буенчето“ носи плетена кошничка за яйцата, с които ги даряват. Когато групичката влиза в двора, то запява, а щом влезе в къщата, заиграва. После мята на дясното рамо на домакинята пешкира, а тя връзва в единия му край парички и го връща. То целува ръка на стопанката, отвързва парите и преди да ги сложи в джоба си, ги показва на своите другарчета. Освен с пари, всяка споходена къща дарява лазарчетата със сурови яйца. След като минат по къщи, те отиват в дома на своя „буенец“, разпределят даровете и си и се прибират вкъщи.

В неделя, на Цветница, обичаите от Лазаровден продължават. Лазарките замесват обредни хлябове – „кукли“. На дървена бухалка всяка лазарка поставяла залък от обредния хляб и върбовия си венец. После ги пускат в течащата вода и момата, чийто венец е пръв, ще се омъжи първа през годината. Обичаят се нарича „кумичене“, а момата – „кумица“ на лазарките. От реката останалите лазарки я носят обратно към селото „на столче“. Спират да разговарят с нея до третия ден на Великден, а на третия ден ходят на гости на кумицата, която ги черпи с боядисани яйца и баница. Тя символично им дава прошка и от този момент могат да разговарят отново и това е завършекът на целия лазарски обред.

Привечер на Цветница на мегдана се играе лазарско хоро, към което се присъединяват и други девойки и момци. Те заключват хорото и го превръщат в първото сключено хоро преди Великден.

 

На Лазаровден празнуват: Лазар, Лазарка, Лазарин, Лазарина, Лазо, Ласка, Елизар и техните производни.
На Цветница – всички с имена на цветя, дървета и зеленина.

 

Д-р Миглена Петкова, етнограф, зам. директор, РИМ – Велико Търново

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!