6281 четения

Сестрите Донка и Марияна – възхитителна приказка за борба с рака

Истории за силни хора

 

Това са истории за силни хора. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.

 

ПОНЯКОГА СЛУЧАЙНО, ПОНЯКОГА КАТО СЛЕДСТВИЕ ОТ НЯКАКВО ДРУГО СЪБИТИЕ, ВСИЧКО В ЖИВОТА ТИ СЕ ПРЕОБРЪЩА. И обикновено това преобръщане става за секунда, колкото продължава едно докосване, един поглед, времето да изречеш една дума. И след това вече нищо не е същото. Около това се върти началото на разговора ни с Донка Трифонова и Марияна Светозарова от Велико Търново. Те са сестри и са толкова силно свързани помежду си, че съдбата е решила да им предложи еднакви радости и… изпитания.

И двете са семейни, щастливо омъжени са, майки са на здрави и вече пораснали деца. И двете имат по две деца – момче и момиче. Преди три години Донка станала дори баба. И двете обаче е трябвало да се преборят с най-страшната диагноза – рак. За Донка тази борба била преди осем години, когато синът й бил абитуриент. За Марияна битката е сега, когато синът й е абитуриент. И двете признават, че се страхуват, но и двете са категорични, че са се научили да живеят собствената си приказка и да бъдат главни героини в нея.

 

ИСТОРИЯТА НА ДОНКА

 

„СЪВСЕМ СЛУЧАЙНО И С НАПИПВАНЕ УСЕТИХ БУЧКА ПОД МИШНИЦАТА СИ. Веднага отидох при д-р Маслянков, който постави диагнозата – злокачествено образувание. Потърсих, разбира се, второ мнение от доц. д-р Седлоев в ИСУЛ. Неговата окончателна диагноза беше същата, предложи ми операция и каза, че след това ще мислим за лечението. Доверих му се напълно. Оперира ме на 28 септември 2011 г. Резултатът от хистологията не беше в моя полза и доц. Седлоев ми каза: „Подготви се психически за тежка и дълга борба“, разказва Донка.

Осем години по-късно и след успешно премината химио- и лъчетерапия тя е добре. Всъщност напълно излекувана. „Досещаш се, че диагнозата беше карцином на млечната жлеза. Една година бях на химиотерапия, което беше жестоко преживяване, може би това беше най-трудното за мен за всичките тези години. Лъчетерапията мина леко за мен, но химията… Нямаше време да се възстановя напълно между курсовете. Ужасих се, че ще ми опада косата, ужасих се, че съм толкова близо до смъртта, но имаше за кого да живея – за себе си и за децата ми“, признава Донка, която в момента работи като портиер в детска градина „Ивайло“.

Миналата година минала на преглед с петскенер при доц. Седлоев, който й казал: „Вече няма никакви следи от болестта. Живей!“ Лекарите, на които попаднах, бяха директни и честни, но изключително добронамерени. Мисля, че това също ми даде сили“, казва още Донка.

Като всеки нормален човек, и тя изтръпнала при новината. Но семейството й застанало до нея и тя нито за секунда не се е чувствала сама. Успяла да види сина си Стефан като абитуриент, после и дъщеря си Ива като майка.

 

ИСТОРИЯТА НА МАРИЯНА

 

СВЕТЪТ НА МАРИЯНА СЕ ПРЕОБЪРНАЛ МИНАЛАТА ГОДИНА СЛЕД ЕДНА ПНЕВМОНИЯ. „И аз като кака ми помня всички дати… Влязох в болницата на 23 декември 2018 г. с много голям излив в белия дроб. Грижиха се за мен, докато не изтече пътеката, и ме изписаха. От болницата отидох в пулмологията на Света гора. Излекувах пневмонията и… получих изкривяване на лицевия нерв. И пак започна лечение, което се оказа грешно, и бъбреците ми спряха да работят. Понеже не се справиха тук в нефрологията, подписах да ме изпишат и заминах в София. Беше много опасно това пътуване, но страхът от смъртта беше по-голям“, разказва началото на своята приказка Марияна.

В София попаднала на проф. Паскалев в Клиниката по нефрология на Александровска болница. „На него дължа живота си. Той излекува бъбреците ми и той беше този, който реагира светкавично, когато един ден просто се влоших. Обадих му се, обясних му симптомите и той каза: „Тръгвай веднага“. Там чух диагнозата остра лимфобластна Т-клетъчна левкемия. Приеха ме в отделението в „Дървеница” и за втори път спасиха живота ми. Прие ме д-р Попова, овладя ситуацията и започна лечението. В най-трудните моменти тя беше до мен“, споделя Марияна и след това допълва, че нейната левкемия е възможно най-лошата, която може да има човек. Ако не се открие навреме, периодът на живеене с нея е четири седмици.

Сега Марияна е в болницата в Монс в Белгия. Живее в пълна изолация и трябва да остане затворена в болничната си стая шест месеца. Последните изследвания показали, че е в пълна ремисия, но трябва да премине през поддържаща химиотерапия.

„Тук ме водят лек случай, защото се повлиявам добре от химиотерапията. Прилагат ми експериментално лечение, ако правилно съм разбрала сложните медицински термини. По-важни са ми резултатите, а те показват, че вече нямам лоши клетки. Очаквам да разбера дали ще се наложи трансплантация на стволови клетки“, казва Марияна.

И признава, че има моменти, които й се губят в изминалата година и половина, но помни всяка секунда около момента на съобщаването на диагнозата. „Бях сама. И научих какво се случва с мен, преди лекарите да ми го съобщят. Отворих изследванията и видях, че са със съмнения за левкемия. После най-трудно ми беше да го съобщя на децата. Всъщност тежката задача се падна на съпруга ми, защото първо на него се обадих. Той и сега е до мен, единственият, когото допускат в стаята, в която имам апарат за пречистване на въздуха“, описва живота си в Белгия Марияна, въздиша и признава, че не се приема като болна. Вярва, че живее в сън, от който някой ден ще се събуди. И ще продължи да се радва на дъщеря си, която е на 16, и на момчето си, което вече е на 18 години.

Дъщеря й била тази, която започнала да събира средства за лечението на майка си. Марияна не била съгласна, защото не можела да приеме, че има нужда да събира пари, за да бъда жива. Но целият град се отзовал. Включили се приятели на децата й, както и всички танцьори от „Белонога“, където Марияна и Донка танцуват. И сега тя казва, че се чувства длъжна да се пребори да оздравее.

„Страх ме е от смъртта, разбира се, наясно съм от какво съм болна. А и в момента няма какво да ме зарадва. Далеко съм от децата си, животът ми се преобърна, искам си стария живот. Което няма как да стане. Но тук ме посрещнаха загрижени лекари и тази им грижа ме държи над водата. Стигнах до Белгия случайно, пое ме лекарка с професорска титла. Преди да остана за лечението, трябваше да се върна в България заради някакви документи. Тази жена три пъти звъня да пита защо се бавя. Представяш ли си? А даже не ме познаваше все още“, казва Марияна.

След това се връща към благотворителната акция за набиране на средства. „Две жени се намесиха и ме събориха. Две жени, които злоупотребяваха с моето име и с моя живот и които останаха ненаказани, въпреки че не ограбват хората за първи път“, въздиша Марияна. Дъщеря й ги хванала в един супер съвсем случайно. Позвънила на 112, дошла полиция и после нищо.

 

ВЪПРОСЪТ „ЗАЩО НА МЕН?“

 

ВЪПРОСЪТ ЗАЩО НА МЕН НЕ ДАВА МИРА И НА ДВЕТЕ. И двете признават, че няма точен отговор, че понякога им е трудно да се спасят от този натрапчив въпрос и че предпочитат да вярват в един отговор. „Ние сме силни, затова на нас“.

„Много сме свързани един с друг в цялото ни семейство, в цялата фамилия въобще, затова вярвам, че с всичко можем да се справим. Където и да сме по земята, пак сме заедно“, категорична е Донка, която чака сестра си да се върне у дома здрава. И мечтае дъщеря й Ива да се върне в България. Сега тя живее със семейството си в Шотландия, устроила е живота си, но иска да се прибере у дома, стига това „у дома“ да й даде сигурност.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

 

Един коментар за “Сестрите Донка и Марияна – възхитителна приказка за борба с рака

  • 08.05.2020 в 17:32
    Permalink

    Пожелавам им да са живи и здрави! Кураж и късмет!

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *