Светлан Николов – първият медицински брат в региона
СВЕТЛАН НИКОЛОВ Е ПЪРВИЯТ И ВСЕ ОЩЕ ЕДИНСТВЕН МЕДИЦИНСКИ БРАТ ВЪВ ВЕЛИКОТЪРНОВСКАТА БОЛНИЦА „Д-Р СТЕФАН ЧЕРКЕЗОВ“. Работи в Отделението по неврология и в същото време учи във филиала на Варненския медицински университет в старата столица. Ще се дипломира догодина в специалността „Медицинска сестра“.
Светлан е на 49 г. и както самият той казва, започнал да сбъдва мечтата си, след като създал семейство, отгледал дъщеря си и поработил в странство. На 46 г. се върнал в България и кандидатствал в единствената професия, за която в българския език мъжки род няма – медицинска сестра. Когато го питат все пак ти като какъв работиш, той се шегува, че е медицински брат, но всъщност официалното название на неговата професия е по-скоро лекарски асистент.
СВЕТЛАН БИЛ ОЩЕ СЪВСЕМ НОВАК В МЕДИЦИНСКОТО СИ ОБРАЗОВАНИЕ, КОГАТО ЗАПОЧНАЛ ДА РАБОТИ В БОЛНИЦАТА. В края на първата година и след двете изпитни сесии се оказал най-добрият студент в курса си и получил покани от две отделения – реанимацията и неврологията. И докато се чудел кое от двете да избере, като по-скоро клонял към реанимацията, защото не обича да му е лесно, се намесила съдбата. В ролята на съдбата била ас. Маргарита Борисова, която го привлякла към екипа на Отделението по неврология, където Светлан работи досега.
„Още си спомням първите си дни в отделението. Отворих вратата и влязох горд и наперен, да ме питаш на какво отгоре, но… Имах самочувствие и не се страхувах от нищо. Вероятно това безстрашие ми помогна да скоча с главата напред в дълбокото. Слава богу имаше кой да ме хване, за да не се удавя“, разказва Светлан и признава, че до него до ден-днешен са старшата сестра на отделението Юлия Стоянова и сестра Виолета Минчева.
„Те, двете, ми станаха ментори, но Виолета Минчева е тази, която ме направи сестра. Тя ме учи на всичко, което трябва да знам, не крие тайните си от мен, никога не казва, че отговорите на въпросите ми ги има в учебниците. Нито за секунда не съжалявам, че съдбата ме побутна да избера точно отделението на д-р Недялков, който е уникален човек и лекар. А и ръководител, защото той даде картбланш на сестрите да ме обучават, и от първата си минута в отделението до момента аз нямам празен ден, нямам ден, в който да не съм извършил поне една медицинска манипулация“, казва Светлан.
И допълва, че работата в болницата е много по-различна от представата, която той е имал, когато е кандидатствал. Медицинската сестра помага и на лекарите, и на пациентите. Ежедневието е напрегнато, защото в неврологията има и интензивен сектор, където постъпват пациентите с инсулти, а това са особено тежки случаи. „Още на втория ден се срещнах със смъртта. Дълго време изживявах всеки починал пациент тежко, мислех, премислях, представях си какво би било, ако… Но такива въпроси нищо не променят. Сега знам, че смъртта е част от живота. Обаче това прозрение или това знание не ме прави коравосърдечен или безчувствен. Аз не мога да си представя да се държа с пациентите грубо и невъзпитано. Зъл никога няма да стана, без значение колко тежка е работата, която съм си избрал. Вярвам, че това зависи и от характера, но и от факта, че всеки ден отивам на работа щастлив от избора си“, категоричен е Светлан.
ПАЦИЕНТИТЕ ГО ПРИЕМАТ БЕЗ ПРОБЛЕМ И ДОРИ ГО ЧАКАТ С НАДЕЖДАТА ТОЙ ДА НАПРАВИ НАЗНАЧЕНИТЕ МЕДИЦИНСКИ МАНИПУЛАЦИИ. Лесно споделят с него болките си и го наричат „докторче“. В началото обяснявах кой съм, какъв съм, какво работя. Разказвах подробно, че уча за медицинска сестра и че професията ми е лекарски асистент. Пациентите ме изслушваха търпеливо, усмихваха ми се и продължаваха с тяхното „докторче“. Сега вече не обяснявам, просто си върша работата“, усмихва се Светлан, който прави инжекции, поставя катетри, реанимира… и се опитва всеки ден да учи още нещо ново от различните диагнози и случаи, с които ежедневно се среща.
„Докато си говорим, се връщам назад и се сещам за първата мускулна инжекция, която ми позволиха да поставя. Още не знам кой беше по-уплашен – аз или пациентът. Не се справих, разбира се, и казах: „Аз бях дотук!“. Обаче Юлия Стоянова, Виолета Минчева и моята курсова ръководителка Даниела Тасева не ми позволиха да се откажа. Вероятно те са виждали в мен качества, които аз самият не виждах“, разказва Светлан и признава, че и до днес има моменти, в които се притеснява, но грешките, които допуска, стават все по-малко и по-малко.
70 изпита е взел до момента Светлан. Всички тежки предмети са зад гърба му и до края на месеца ще е завършил семестриално. Догодина, когато ще бъде в четвърти курс, му предстои само практика. Ще трябва да мине през всички отделения в болницата, но няма намерение да напуска работа. Той успява да съчетава лекциите, семинарите, изпитите и работата в отделението. Справил се е отлично и с дистанционното обучение, и с всички курсови работи, които е трябвало да напише през последните три месеца. „Телефонът е постоянно в ръцете ми. Летя по коридорите на болницата и във всяка свободна минута слушам лекции, чета, решавам казуси. Харесва ми тази динамика. И все повече ми харесва в България“, казва Светлан.
Когато преди три години решил да кандидатства във филиала, го направил с намерение да завърши и да отиде да работи в чужбина, където професията е добре платена и също е толкова феминистка, както при нас. Затова и бил убеден, че веднага ще намери болница, която да го назначи като асистент на лекаря. Но вече никъде не иска да ходи. „Аз съм от Трявна и там искам да устроя живота си, като съм готов да пътувам всеки ден до Търново. Надявам се да успея да си събера семейството най-после“, казва Светлан и разказва, че съпругата му е останала да работи в Холандия, а дъщеря им учи английска лингвистика в Пловдив.
Сашка АЛЕКСАНДРОВА
