179 четения

Отец Дометиан бил най-верният помощник на снимачния екип

Във в. „Борба“ излиза първият репортаж за бъдещия филм

МАСОВКИТЕ ТЪРСИЛИ В ГОРНА ОРЯХОВИЦА, ВЕЛИКО ТЪРНОВО И ДРЯНОВО. ПОДБИРАЛИ РАБОТНИЦИТЕ ОТ НЯКОЛКО ПРЕДПРИЯТИЯ. Когато стигнали до мелодията на филма, събрали във Велико Търново участници в ПСВ. Те запявали една и съща войнишка песен, тази, която после останала във филма. Боевете през 1915 – 1918 г. са се водили главно в Македония и Вардарът влязъл в сърцата на войниците именно с тази песен. Тя се чува във филма, когато Лиза излиза от църквата.

Протосингелът на Търновската митрополия отец Дометиан бил най-верният помощник на екипа. Първо прочел сценария, за да се увери, че делото е богоугодно. Когато търсели кой да изпее песента „Надгробное ридание”, той довел един монах от Къпиновския манастир. Тази песен, която звучи в началото на филма, била записвана на открито – вечер, когато градът утихнел, монахът пеел в двора на днешната Хуманитарна гимназия.

Песента на жените в църквата – „Тропарът на Мина”, също се оказала проблем, защото никой не притежавал текста. Пак Дометиан свършил важната работа и текстът на тропара бил открит в търновската църква „Св. Николай” – в ръкопис. Дометиан писал на своите колеги в Москва и оттам изпратили на запис тропара, изпълнен от няколко жени.

Пленническият лагер бил изграден на Царевец с разрешението на търновското ръководство. Там били опънати телени мрежи за лагера – непосредствено след втората порта. Изградени били и десетина бараки, повече камуфлажни, защото артистите нямали игра вътре в тях. Те само отвън изглеждали като истински бараки.

„Действието на „Крадецът на праскови” се развива в Търново. Описаната картина още в началото на повестта си е чисто търновска. Както и двата тунела, в които хората бягат да се крият, и хотел „Княз Борис”, назован с истинското му име, и картината, която се вижда от неговата тераса към Царевец и Трапезица”, разказва Христо Медникаров, който добре се е познавал с Емилиян Станев. Христо Медникаров, който вече не е между живите, е автор и на книгата „По следите на Емилиян-Станевите герои”, в която е успял да издири и опише всичките му прототипи. Писателят е запазил почти напълно имената на децата на учителя Андреев, както и описанието на учителя по аритметика Хаджипетров. „Спомням си, че когато писах книгата, се срещнах с дъщеря му Елена Пенчева и сина му Иван Хаджипетков. Те ми казаха, че децата наистина са му викали Козичката, че е подстригвал брадата си като молив и е обичал да дъвче, когато ги е изпитвал на дъската”, връща се назад Христо Медникаров.

Докато разговарял със стари търновчани, той установил, че на Света гора, където днес е аулата на Великотърновския университет, някога действително е имало вила, известна под името Къщата на руснака. В нея живеел руски полковник, останал тук от Освобождението. Живеел там с жена си, която била много красива. „Емилиян Станев много достоверно е описал и пленническия лагер, който се е намирал на „Картала”. Лозето на Емилиян-Станевия баща било близо до лагера и самият той често ходел там, наблюдавал пленниците и им давал праскови и грозде от лозето.

ЕТО КАК ЖУРНАЛИСТИТЕ ОТ В. „БОРБА” СА ВИЖДАЛИ РАБОТАТА ПО ФИЛМА В ПЪРВИЯ СИ РЕПОРТАЖ. „Очите на режисьора тревожно се обръщат нагоре. Скоро не ще има облаци. Трябва да се спре работата. Сега вече може да се почине. На пейката сядат режисьорът, артистите Мишо Михайлов, Васил Вачев. Заговорваме, разбира се, за филма.

– Основната мисъл в него е безумието на войната – споделя Въло Радев. – Тя убива човешкото у хората. Ненормално явление е и не трябва да съществува.

Малки къси облачета, разкъсани на пухкави купчинки, нахлуваха в бледосиния лазур. Огненият диск се скри зад тях.

– Време е. Хайде да почваме!

Набързо Кирил Траянов оправя грима на Мишо Михайлов.

– Готови, Милче, клапа! Камера! – командва режисьорът.

От малка вратичка излезе възстаричък, накуцващ офицер. След него вървеше ординарецът му (Васил Вачев). Започваше обичайната обиколка на полковника в градината му. Камерата лови и най-малкото движение на артистите. „Варуша” оживява на филмовата лента.”

Премиерата на филма е била на 9 ноември 1964 г. Според статистиката са го гледали 2 519 187 зрители, без да се брои телевизията. Филмът е ходил навсякъде по света. Печели куп награди още на първия фестивал, на който го показват – този във Варна. Взима Специалната награда на журито, наградата за женска роля на Невена Коканова, за мъжка – на Раде Маркович. Награди получават още Мишо Михайлов за ролята на полковника, Георги Георгиев за образа на Варенов. „Крадецът на праскови” грабва и наградата на публиката.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!