1335 четения

Спомен за Теофил Теофилов – будител и благодетел на Велико Търново

„На времето е последната дума!”

Така казваше арх. Теофил Теофилов всеки път, щом заговорехме за наследството, с което той иска да бъде запомнен. Но той нямаше претенции за вечност, нито за памет, нищо че името му е свързано с двете най-важни църкви във Велико Търново – „Св. 40 мъченици“ и „Св. Димитър“. Едната наричаше „Моята най-голяма мъка“, втората – „Моята мила рожба“. Работил е и за други църкви във Велико Търново, в Пловдив, в София, подарявал е проектите си, силите си, времето си. Но сякаш сянката му е вградена в онези двете – „Св. 40 мъченици“ и „Св. Димитър“.

Сега разглеждам разговорите ни и се радвам, че толкова много думи са останали запазени върху хартия. Него го няма вече 12 години, но думите връщат времето назад.

 

ТЕО, ЧЕЛЕНТАНО И ВИСОЦКИ

 

Той седи в малкия си кабинет. Бюрото му е затрупано с чертежи, броеве на „Държавен вестник“, листи хартия и още листи хартия. Пепелникът е пълен с цигари и той самият почти е невидим заради дима. Усмихва се. Тео обичаше да говори с журналистите във Велико Търново. Вярваше на нашата гилдия и винаги имаше време за въпросите ни, които никога не свършваха. Беше сладкодумец, който не просто говореше, а разказваше приказки.

Понякога в кабинета му звучеше Челентано. Понякога – Висоцки. И двамата му бяха по мярка. Челентано, по-скоро езикът, на който пее, го връщаше към слуховете, че ще става посланик в Италия. Забавляваше се с тази история и гледаше така да завърти отговора си, когато го питахме истина ли е, че да е нито „да“, нито „не“. А Висоцки беше символ на носталгията му по онези три години в Москва, когато се учил как да бъде кмет.

 

ВЪРХОВЕТЕ И ПАДЕНИЯТА НА АРХ. ТЕОФИЛОВ

 

Казваше, че животът му е пълен с върхове и падения, и нямаше никакъв проблем нито с върховете, нито с паденията си. Спомням си, няколко дни преди да навърши 60, отидох при него, за да си говорим за живота му и за това какво е да се гледаш от висотата на тези 60. Обаче той не искаше. Обясняваше, че е зациклил на 44 и така му харесва. Но сяда, вади празен лист и разделя страницата на две. „Сега да видим с какво се гордея и от какво се срамувам“. Уточнява, че децата му са извън всякаква скала, затова ще иде реч за професионалните му гордости и разочарования.

„Най-голямата ми гордост е Златната черква в Преслав, макар че те ми я събориха”. „Те” бяха хората, с които той е водил битки и бяха способни да го разлютят за отрицателно време, защото са позволили на времето да разруши направеното от него.

Другата мила рожба на арх. Теофилов е храмът „Св. Димитър” във Велико Търново. Тази църква той наричаше „Моето страдание и щастие. Моята мила рожба“. Той беше проектант на реставрацията й и все повтаряше, че я е направил по всички канони и с много обич, но вместо да й се радва, той гледаше как я опустошават. Арх. Теофилов може би още е единственият, който знае всичко за църквата – историята й, плановете, по които е била построена, археологията, дори легендите за нея и светеца, който я покровителства. Беше категоричен, че църквата „Св. Димитър” е по-важна за града ни от „Св. 40 мъченици”, защото името на Търново става популярно след въстанието от 1185 г. и с тази църква.

Тя е имала поне 10 опита за реставрация, преди с нея да се заеме Тео и тя да се превърне в голямата му страст. Защото никой не се е месил в работата му, не са му пречили да я направи такава, каквато е била. И тя стана върхът в неговата кариера.

Най-неочаквано в графата „провали“ той вписа годините си на управление. През 1985 г. станал окръжен началник, година по-късно го направили кмет. За малко бил и главен архитект на Велико Търново. Наричаше тези години пропиляно страдалческо време, защото не можел да проектира и да прави научна кариера. Вместо това ходил да учи в Москва как да бъде кмет. Там се научил да пее на руски и да обича Висоцки и Есенин.

Три години го образовали в руската столица, където заминал като номенклатурен кадър на ЦК на БКП. Учил „Управление на културните процеси в едно соц. общество”. Диплома обаче Тео няма, защото Елка Константинова не го пуснала да защити дипломната си работа.

Когато говореше за кметуването си, Тео признаваше, че никога не намерил отговор на един въпрос – защо Пенчо Кубадински е избрал именно него за кмет на Велико Търново. Не крие, че е бил любимец на партийния лидер, въпреки че бил сигурно единственият, който се осмелявал да му опонира. Веднъж само не можал да го надприказва – когато партийният лидер решил, че в Търново трябва да има паметник на Асеневци и си харесал мястото, където сега се издигат царете. Архитектът застанал насреща му и отсякъл, че най-хубавото място е това на галерията. Тео знаел, че няма как да съборят сградата, но пък щял да изневери на себе си, ако не опонира на Кубадински.

Не пазя този лист, който Тео тогава раздели на две, за да направи равносметка на земните си 60 години. Но помня, че когато каза: „Това е“, църквата „Св. 40 мъченици“ я нямаше нито при гордостите, нито при паденията му.

 

ЦЪРКВАТА „СВ. 40 МЪЧЕНИЦИ“ – ГОЛЯМАТА МЪКА НА ТЕО

 

„О, тя е моята най-голяма мъка. Тази църква не е нито моят връх, нито моята пропаст. Тя е най-големият ми страх. Умирам от ужас, че може да бъде поредната барака, която няма да се използва. Страх ме е, че когато църквата бъде завършена, некадърници и завистници ще изсипят върху главата ми всичката жлъч, на която са способни. Примирил съм се, но очакването ме тревожи“. Така каза тогава арх. Теофил.

Той работи за „Св. 40 мъченици” от 1970 г. Няколко пъти печели конкурсите за обновлението на храма, а до 1996 г. ключовете от църквата стояха в джоба му. После завистниците и некадърниците, от които той се страхуваше, му отнеха всякакъв достъп до нея. И той отстрани гледаше как стихиите и хората я разрушават. Но Господ си знае работата и след няколко години му я върна. И Тео я направи. Може би не точно така, както му се искаше, както я е сънувал и я е виждал във въображението си, но я направи, за да съхрани в нея останките на старата черква, стенописите и колоните.

До последно арх. Теофил беше в тази група историци и археолози, които категорично и без уговорки вярваха, че в „Св. 40 мъченици” е бил погребан царят Калоян. След повече от четири десетилетия изследвания той написа книга за храма и всичките му превъплъщения. И все повтаряше: „Старата църква е много ранна. Който и да е бил нейният строител, е сложил вътре колоните на Крум и Омуртаг. Той постъпва по същия начин, както Борис, когато прави голямата базилика в Плиска, където слага Крумови колони с надпис. В Търново тази базилика играе ролята на голямата базилика в Плиска. Има материали, които говорят, че всичко това се е случило през X век, когато е напълно възможно Търново да е епископски център. Въло Вълов, откривателят на Калояновия гроб, пише, че настилката е била вдигната, за да се положи гробът, но това не е така. Настилката е хлътнала, значи гробът я предхожда. Ако приемем, че галерията е свързана с голямото преустройство от 1230 г., значи този гроб е бил вече там. При абсидната част е, откъдето тръгва манастирското крило, и мястото съвсем не е случайно”.

Тео доживя да види църквата готова, да присъства на прерязването на лентата, да стои до саркофага, в който бяха положени останките на Калоян, и да ръководи храма като институция. После направи проектите за „Възкресение Христово“ в Руските гробища и за храма на Великотърновския университет – „Св. Патриарх Евтимий“. И ги подари.

 

РОЗЕТАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

 

За всичко, което е направил за Търново, стана почетен гражданин. Но той самият казваше, че неговите истински 15 минути слава не са нито, когато прерязваха лентата на „Св. 40 мъченици“, нито, когато българският патриарх дойде за първа копка на университетския храм, а когато… разгадал седмолистника на прабългарите. Тази розета е открита през 1961 г. от Станчо Ваклинов в Плиска. Ваклинов смятал, че е открил амулет, а негови колеги вярвали, че става дума за хороскоп, затова търсили закодирани зодиакалните съзвездия. Тео беше убеден, че никой не е прав, и търсеше своята истина. И тя го доведе до идеята, че седемте листа на розетата са дните на седмицата, а самата розета е Вечният календар.

Вярваше, че следващият му славен момент ще бъде, когато успее да разгадае фантастичните илюстрации и думи върху сандъка от Терачина. Сандъкът, в който Борис пратил дарове за папа Лъв, го привличаше с митологичния и епически характер на написаното върху него. Казваше, че докато бил в Москва и другите четели за Ленин и Сталин, той четял митологията на Средна Азия. Тогава просто усетил тайните, но започнал да мечтае да ги узнае, когато видял сандъка в музея „Палацио Венеция” в Рим.

Запознах се с Тео, когато беше директор на Националния музей на архитектурата. Водил ме е от зала в зала, за да ми показва с какво богатство е пълен. Видях го как видя края на този музей. Бори се с нокти и зъби, но се бори сам и изгуби. Знам, че дъщеря му Марина мечтае този музей – привилегия за града, да бъде възстановен. Искам да вярвам, че това е възможно, както е възможно името на Тео да бъде вписано сред благодетелите на Велико Търново. Идеята е на Велика Иванова, която дълги години ръководи културата в старата българска столица.

Малко преди да си отиде от земния живот, тя поиска съгласието на Марина името на баща й да допълни списъка, който свършва с благодетели от началото на XX в. и после – сякаш градът ни няма такива. Идеята на Велика остана недовършена, но той го заслужава, защото според едно свидетелство Тео е дарил на Търново труд на стойност 711 000 лв.

 

ЛЕГЕНДАТА НА ТЕО

 

Легендата за една девойка, пазителка на „Св. 40 мъченици”, беше любимата приказка на Тео. Тази приказка разказва, че в деня на светите 40 мъченици от олтара на църквата излиза момиче, облечено в бяло. Девойката стояла пред олтара със свити за молитва ръце, после запалвала един златен свещник и с него обхождала джамията. На трите места, където били погребани трима български владетели, момичето спирало и дълго се молело, след това тръгвала към стария, зазидан от турците изход. Вратата се отваряла сама, надгробните плочи се размествали и тракали глухо. Янтра се удряла в бреговете, но щом сянката пристъпела, настъпвала гробна тишина. Пред всеки забравен и потънал в бурени гроб тя запалвала кандило и когато накрая тръгвала към реката, за да се окъпе, на брега блещукали пламъчета. По първи петли литвала като ангел към олтара и се стопявала в него.

На 12 март 2008 г., когато Тео и вечността се свързаха, сенките станаха две.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Статията е писана специално за новия брой на сп. „Архитектура“, посветен изцяло на Велико Търново и региона. Изданието излезе в началото на месеца и е посветено на 220-ата годишнина от рождението на Колю Фичето. Съдържа научни статии за историята на архитектурата, за градоустройството, за общите устройствени планове на трите най-големи общини в региона – Велико Търново, Горна Оряховица и Свищов, художествени текстове за архитекти и художници от старата столица и областта, както и за популярни архитекти, сред които арх. Живко Драгомиров и арх. Теофил Теофилов.

Един коментар за “Спомен за Теофил Теофилов – будител и благодетел на Велико Търново

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е заключено!