Сибин Майналовски: „Спомените са безкрайни. И болезнени. Всъщност – и чудесни“
Реших нарочно да изчакам малко, за да напиша нещо за Шефа. Сещате се – да минат първоначалните емоции, да си припомня нещо стойностно, което да напиша, а не просто стандартните фрази и още по-изтърканите картинки с лошо качество (запалена свещ, траурна лентичка и прочие). Докато чаках обаче, втора отвратителна новина ми се стовари като чук върху главата. В рамките на броени часове от този свят са си отишли вторият ми любим главен редактор (първия, Венелин Йотов, Батката, все още не мога да го прежаля, както, вероятно, и половин Стара Загора не може…) и любимият ми карикатурист. Николай Томов и Петър Борсуков – двама души, които бяха лицето, душата и мозъкът на „Борба“. Отвратителната понякога прямота на първия и тънкото, почти британско чувство за хумор на втория бяха пословични. Просто не мога да повярвам, че ги няма. Наистина не мога, разбирате ли…!
За Томов може да се напише и изговори много… но няма смисъл. Делото му говори самò за себе си. Годините, когато работех в „Борба“, бяха едновременно и най-прекрасните, и най-ужасните за цялата ми „кариера“ (кавичките са, понеже за разлика от някои „колеги“ така и не станах кариерист…). Тъкмо бях излязъл от ужаса, наречен „Великотърновски новини“ и „Радио Велико Търново“, и „Борба“ стана за мен нещо повече от вестник. Превърна се в място, където ходех всяка сутрин с удоволствие и желание за работа. Не само за да видя усмивката на Сашка, да чуя поредния хит на Вася или да пием по водка на ранина с Весо и Нелка, но и заради тръпката да стане 15:00 часа, да влезем на планьорка в кабинета на Шефа и да станем свидетели на така познатите думи: „С какво ще зарадвате драгия читател утре?“.
И сега чувам гласа му. Спомням си как обикаляше из стаите и с усмивка възкликваше „Пейте, машини!“. Как се мръщеше, когато му занесеш две мижави дописки. Как грейваше, когато влезеш, без да чукаш, и кажеш „Шефе, имам чело!“.
Ох. Спомените са безкрайни. И болезнени. Всъщност – и чудесни. Зависи как ги погледнеш. Ако помниш безкрайните екскурзии, фирмени купони, празненства по повод и без повод, усмивките и хилядите други неща, за които човек си струва да се сеща дори на смъртно легло… значи повод за тъга няма. Има повод за гордост. Понеже си познавал такива разкошни хора.
Довиждане, Шефе. Довиждане, Бор. Един ден ще дойда при вас – не се и съмнявам, че вече сте заседнали на оперативка със Снежка и Весо Долчинков, кой знае, може и ракийка да сте сипали… А аз ти обещавам, че ще ти донеса чело.
