Елена Чамуркова, бивш политически репортер на „Борба”: „Шефът беше пестелив на суперлативи, но похвалите му тежаха, даваха ми криле”
Шефът беше пестелив на суперлативи, но похвалите му тежаха и ми даваха криле, мотивираха ме да бъда най-добрият политически репортер. Николай Томов ми подаде ръка в най-тежкия от живота ми личен момент. Преди да започна като репортер в „Борба“, в качеството си на главен редактор на „Дарик радио“, имахме кратка, работна комуникация. После „харесването“ ни не стана отведнъж, но взаимната ни работа и – смея да кажа уважение, продължи цели 13 години. И всеки ден от тях научавах по нещо от него.
Беше толерантен. Търпеливо ме изчака да свикна с вестникарските особености и едва тогава ми повери трудния, отговорен и супер инфарктен ресор: „Политика и местна власт“. Научи ме да отразявам всички гледни точки, да бъда безпристрастна и обективна, но да пиша с плам и с отношение към проблема.
Самият той имаше особен поглед към политиката. Отнасяше се с тънка ирония към всички, без значение дали са в управлението, или са в опозиция, и особено с тези, които се вземаха прекалено на сериозно. А тях ги разпознаваше безпогрешно. Обичаше да казва, че не един и двама политици не издържат проверката на времето и вече са в забвение, но „Борба“ винаги ще я има. Вярвам, че ще е така!
Ще го запомня с много неща, но и с една крилата фраза: „Можете да пишете против всеки, стига да е с аргументи и факти, но не и против мен!“. Звучеше шеговито, но съвсем не беше шега. Защото професионалист като него не спестяваше нито гафовете на приятелите, нито добрините на неприятелите.
Беше толерантен, дори понякога прекалено либерален шеф, но изпитвах огромен респект към него. Прощаваше грешките ми, въпреки че цяла плеяда управници и политици първо му се обаждаха на него, за да му търсят сметка, а после и на мен.
А той ме поглеждаше строго: „Еленке, стига щуротии, дай нещо сериозно!“. А когато беше доволен, очите му светваха и деликатно движение повдигаше леко нагоре ъгълчетата на устата му.
Беше пестелив на вербални суперлативи и похвали. Но очите, благата физиономия и ъгълчетата на устата му го издаваха. Рядко казваше „Браво!“, но неговото „браво“ имаше особена тежест. И той го знаеше. А едно негово „браво“ даваше криле и мотивираше да сме най-добрите.
Шефът беше от старата школа. Дори когато редактираше, проявяваше джентълменско отношение. И уважение към журналиста. Защото не просто задраскваше част от текста с червената химикалка, а винаги обясняваше идеята си.
За последен път се видяхме това лято. Поговорихме си надълго и нашироко за протестите, политиката и за… вируса…
Сбогом, шефе! За мен беше чест!
Елена ЧАМУРКОВА
