Таня Томова: „Когато Земята стана тясна за вечно копнеещата му душа…”
Не помня кога обикновеното и естествено човешко вълнение от пътешествията у Николай се превърна във всеобхватна, почти болезнена страст. Може би когато открихме разни диви страни, на които и имената не бяхме чували. Настървено търсехме информация за тях, избирахме хотели и маршрути, а той направо сияеше. Винаги трябваше да има следваща дестинация, за която да мисли. Връщането от една вече означаваше, че след седмица ще започне да копнее за следващата.
Обожаваше ритуалите на самото пътуване. Винаги за полета обличаше една и съща риза – уж че понеже имала джобове, но всъщност си я имаше за късметлийска. И шапката от Непал, която беше заприличала на мекица. По летищата се чувстваше като у дома, колкото и дълъг и досаден да е престоят. А в самолета душата му ликуваше. Болното му тяло забравяше болежките си.
Стандартните туристически маршрути никак не го блазнеха. Човекът, обиколил над 65 държави, минал по адските пътища на Тибет, навлязъл в пущинаците на Сахалин, живял в джунглите на Борнео и в отчайващата мизерия на Сао Томе и Принсипи, не беше стъпвал в Париж, Венеция, Лондон, Рим… А Щатите направо го отблъскваха. Танче, казваше ми той, сега, докато имаме сили, да ходим по дивите държави, а като остареем и се кротнем, ще обикаляме Европа.
Да се кротнем? Ти ли, Никалаич, да се кротнеш? Когато тленната ти обвивка стана твърде тясна и болна за душата ти, ти просто я изостави. И полетя.
Малко ми е мъчно, че тръгна този път без мен, но в мащабите на Вселената и Времето раздялата ни ще е само миг. Знам, че вече обикаляш най-затънтените и прекрасни кътчета и избираш остров сред звездите, където след време заедно ще заживеем във Вечността.
