Ани – доброволец в кампанията „Обади ми се. Ще преминем заедно през това“

10 МЕСЕЦА ВЕЧЕ АНИ ВЪЛЕВА Е ЕДИН ОТ ДОБРОВОЛЦИТЕ В КАМПАНИЯТА НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКАТА ФОНДАЦИЯ „ДЯКОНИЯ И МИСИЯ“. Инициативата е насочена към жителите на Дома за възрастни хора в старата столица и е стартирала през март, когато в България беше наложена първата изолация.

„Преди изолацията ние ходехме в старческия дом и се срещахме лично с домуващите. Изработвахме с тях всякакви сувенири, организирахме им поклоннически пътувания. Водили сме ги дори в моя роден край – Сливен, за да видят планината на стоте войводи. Но пандемията прекъсна тези наши срещи и възрастните хора останаха още по-изолирани. Затова, когато разбрах, че фондацията стартира тази кампания, на мига се включих като доброволец“, казва Ани и уточнява, че всички доброволци са оставили телефоните си на табло в дома й и когато възрастните хора се почувстват самотни или тъжни или пък просто решат, че искат да споделят нещо, звънят на приятелите си от фондацията.

„В последно време си звъним взаимно и по всяко време. Тези хора и на мен започнаха да ми липсват. И се надявам разговорите ни да им помагат, защото усещам, че някои от тях са притеснени и аз ги разбирам. Вирусът е непознат за всички ни и в началото той беше основната тема в разговорите ни. Но впоследствие започнахме да си говорим по други теми и за много по-радостни неща“, разказва Ани.

Възрастните хора бързо я обикнали, опознали и нея, и децата й, и всеки път, когато някой позвъни, първо пита какво правят Борислава, която е на 4,5 г., и Емануил, който вече е 16-годишен тийнейджър. „Срещите преди пандемията ни направиха едно семейство. Аз зная какво се случва с тях, те знаят как живеем ние. Това е приятелство. Затова вече можем да си говорим за какво ли не. Аз си признавам, че много обичам те да ми разказват за техните животи. Хората в старческия дом са били учители и преподаватели в университета и наистина имат какво да споделят. Освен това съм разбрала, че колкото и да са различни като хора и съдби, те си приличат в очарованието си, а възрастните хора наистина са чаровни, благи и милостиви“, споделя Ани.

След всичките тези месеци тя вече е разбрала, че мъжете най-често говорят за миналото, и то с голяма тъга, особено когато започнат да си спомнят за детството си. А жените разказват за внуците и за децата си. С тях Ани може да си говори и за ръкоделие, и за домакинство. „Мисля, че кампанията „Обади ми се. Ще преминем заедно през това“ даже вече не е кампания, а се превърна в ежедневие и за мен като доброволец, и за възрастните хора в дома“, казва Ани и допълва, че заедно с нея в тази инициатива са Стефка Кънчева, която е председател на фондацията „Дякония и мисия“, и Диана Николова, която е координатор на кампанията. „Д-Р СТЕФКА КЪНЧЕВА Е ЕДНА ОТ ПРИЧИНИТЕ ДА СТАНА ДОБРОВОЛЕЦ. Тя ми беше преподавател в Православния богословски факултет във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и бързо започна да отговаря на моята представа за човек и като казвам тази дума, винаги си представям, че тя е изписана с главно „Ч“. И до днес сме приятели със Стефка Кънчева, и до днес й се доверявам за всичко“, признава Ани, която в момента учи във ВТУ магистърска програма „Богословие на личността и обществото“.

Ани е от Сливен и там започва историята на нейното богословско образование. „Началото на моята история е свързана с отец Йоан Петров, свещеник в църквата „Свети цар Борис Михаил“, изключителен духовник и предстоятел на моята енория. Той е виновен да избера да уча теология. Започнах да се черкувам при него, стана ми интересно, имах въпроси, той не пестеше време и внимание, отговаряше ми и просто един ден реших да започна да уча. И да ти кажа, отец Йоан не повлия само на мен. Вече 10 сме богословите в нашата енория“, усмихва се Ани. После разказва, че има друго образование преди теологията и то е връзки с обществеността в Бургаския свободен университет. Но вероятно заради отец Йоан, а и заради това, че тя цял живот е помагала в семейния бизнес, който е свързан с работа с мрамор, гранит и с последния дом на всеки човек – гробището, теологията се появила съвсем естествено.

Ани е омъжена за моряк, затова половината от годината нейното семейство живее във Варна. Но признава, че ако зависи от нея, би искала постоянният й адрес да е във Велико Търново.

„МОЛЯ ТЕ, НАПИШИ, ЧЕ ДА БЪДЕШ ДОБРОВОЛЕЦ, НЕ Е ПЛАШЕЩО ЗАНИМАНИЕ. НЕКА ТОВА ДА Е ПОСЛАНИЕТО, което да прочетат хората в тази статия. Напиши, че доброволец е човекът, който разбива бронята на егото си и иска да е в помощ на ближния си, за да бъде близо до хората. Доброволчеството е най-доброто академично и практично богословие. Когато учим богословие, то се приема като наука, но да си доброволец, е доста по-дълбоко преживяване. Богословие без практика не е богословие. Богословието е животът“, казва Ани, която често описва в статии преживяванията си като доброволец и признава, че вече мисли дори и за книга.

И мечтае някой ден да отиде до Божи гроб, където родителите й вече са били, затова й цялото й име е Ани хаджи Цветанова Вълева. „Искам някой ден аз самата да отида в Йерусалим и искам да го направя заедно с д-р Стефка Кънчева. Тя не знае, че имам такава мечта и че се надявам да я сбъдна с нея. Сега ще го разбере и понеже съм тръгнала да споделям, нека да кажа, че предпочитам да стигнем до Йерусалим с круизен кораб, самолетите не са ми по вкуса“, усмихва се Ани.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА