Историята на мартеницата е свързана с вярата, че тя прогонва мъглите, бурите и студа

С ВЯРАТА, ЧЕ МАРТЕНИЦАТА ПРОГОНВА МЪГЛИТЕ, БУРИТЕ И СТУДА, Е СВЪРЗАНА ИСТОРИЯТА НА МАРТЕНИЦАТА. А тази история е толкова стара, че началото й тъне в неизвестност и е с толкова много нюанси, колкото са и областите в нашата страна.

„Оказва се, че закичването с мартеници е един от най-обичаните обичаи в България. Колко назад във времето е започнало всичко, не зная, но вероятно още след Освобождението някоя баба е вързала на ръката на внучето си червено конче. В началото мартеничките са били само от червен конец“, разказва Павлина Владева, която е председател на клуба по битова култура в читалище „Надежда 1869“ и всяка година по това време пресуква бели и червени конци.

Тази година решила да се поразходи из съществуващите източници, които пазят историята на тази традиция и така разбрала, че освен популярното название „мартеница“, което идва от името на месец март, в Северозападна България например, казват „китичка”. Това пък идва от факта, че хората се кичат с червено-белите конци. А в Лясковец популярното име е гадалушка, защото някога хората са гадаели по мартеничката.

„Колкото повече четях, толкова по-интересно ми ставаше и реших да се концентрирам, най-вече върху обичая в нашата област. Така попаднах на книгата на етнографа Лозинка Йорданова, която разказва, че някога на 1 март, в деня, който се счита за началото на пролетта, Баба Марта се обличала изцяло и само в червено. Идеята била със силата на този цвят хората да прогонят мъглите, бурите и студа.

„Във Велико Търново и в Лясковец украсявали двора на къщите си с червена вълна, в Русаля всяка къща грейвала в червено, в Темнишко, което днес е част от Първомайци, оставяли навън червена дреха да пази от мана. В Драгижево обичаят бил червена кърпа да краси прозореца, в Михалци оставяли червен пояс някъде в двора, а в Писарево на 1 март всички хора обличали само червени дрехи и никога не носели в този ден черно.

„Червеният цвят е мощен цвят, като огън е и хората са вярвали, че така ще победят зимата. Затова и първите мартенички са били само червени, доста по-късно се появява познатият ни днес усукан червено-бял конец. Червеният цвят е символ на мъжкото начало, белият – на женското. А в някои области на България в мартениците жените вплитали и трети цвят, който бивал зелен, лилав, жълт, розов или син. Но традиционната мартеница си остава вълнена и вълната била боядисвана, преди да бъде изпредена. По-рядко хората пресуквали мартеници от памук, а още по-нетипични били мартениците, направени от коприна и лен.

„По някое време майсторките започнали да връзват на конеца и някакъв предмет – скилидка чесън, конче, кръстче, а когато имали – и паричка. По-късно се появили топките от вълна, маргаритки, гушчици, това са навити като сарми конци, момини сълзи, които пък правели от пашкули. Мартениците били момченце – за момчетата, и момиченце – за момичетата. И чак след много време двете фигурки били събрани в една мартеница“, разказва още Павлина Владева. И уточнява, че Пижо и Пенда „живеели“ в Софийско, в Плевенско обаче те били известни с имената Рачо и Дешка.

До началото на XX век да се връзват мартеници, било само семейна традиция. Жените закичвали мартеници на децата, на овошките, на добитъка и чак след много години тази традиция напуснала семейството. След 1945 г. мартеничката излязла извън България като пролетен поздрав от страната ни към света.

Освен в България мартеничките са популярни само в още две страни – в Румъния и в Албания. В Румъния с мартенички закичват само децата и жените, а в Албания традицията се спазва само в някои региони.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Сн. авторката