На Лазаровден и Цветница в старо Търново

Лазаровден е празник с подвижна дата, който винаги се отбелязва в предпоследната събота преди Великден. В далечното минало той е сред очакваните и обичани от нашите предшественици празници. Във Велико Търново по традиция на тоя ден се откъсват зелени върбови клонки, с които, след освещване, се окичват вратите на следващия ден – Връбница (Цветница).

Най-очаквано обаче е лазаруването. Групи от по шест-седем девойки на възраст до 16 години, облечени в празнични или невестински дрехи, богато украсени с булчински и други красиви накити, закичени с венци и китки, обикалят домовете на старостоличани, пеейки обредни песни за всеки член от семейството, възхваляват деца, стари, млади, моми, ергени, невести, както и овчари, говедари, коняри. Вярва се, че къщата, в която са влезли и пели лазарки, ще бъде честита през цялата година, затова и домакините щедро даряват бъдещите невести с яйца и пари. Според българската народна традиция на Лазаровден става своеобразното приемане на подрастващите момичета в една по-горна социална група – на момите за женене. Вярва се, че след лазаруването девойките вече не само могат да встъпят в брак, но и са магически защитени от змейски набези и похищения.

През 1936 година Министерството на народното просвещение включва обичая Лазаруване в образователната програма. В търновските училища се разучават лазарски песни, децата издирват, или с помощта на своите майки и по-големи сестри сами шият специални празнични одежди.

В предпоследната събота преди Великден училищните лазарски групи посещават търновските домове. Със събраните пари и средствата, получени от продажбата на дарените яйца, всяко училище закупува учебни помагала, прави ремонти и извършва “всякакви разнообразни подобрителни мероприятия, свързани с образованието и живота на децата ни”.

Запазени архивни документи разкриват един трогателен момент, свързан с пролетния празник през 1937 година. Тогава благодарение на отпуснатите от лазаруването пари Бонка Ненова от училище “Петър Дабков” за първи път в живота си получава нови обувки. До тоя момент момичето ходело “с изранени нозе поради скъсаните й до невъзможност чепици, които на всичко отгоре са останали от по-големия й брат”.

След Лазаровден, в неделя, или точно седмица преди Великден, се отбелязва Цветница. На тоя дългоочакван и обичан от всички ден лазарувалите моми се събират на река Янтра за ритуала „кумичене.”

Преди обяд всички лазарки се отправят вкупом към емблематичната за Велико Търново река. Всяка девойка носи със себе си китка цветя, или върбово венче, а може и малко хлебче, наричано „кукла“. Момите се подреждат една до друга покрай брега или на някои от търновските мостове над реката, и едновременно пускат китката, венеца или хлебчето. Онази девойка, чийто венец бъде понесен най-бързо от водата и излезе най-напред, се избира за „кумица“, или „кръстница“, на лазарките. От този момент тя се превръща в обект на специално уважение и почит от страна на останалите момичета. След Великден момата кръстница кани всички лазарки в дома си и ги гощава. С тази обща трапеза завършва и празничният лазарски комплекс, посредством който девойките демонстрират своя нов социален статус.

Рано сутринта на Връбница жените извършват обреди в памет на починалите близки.

На Цветница, както и на предходния Лазаровден, като всички християни, болярите отиват на празничната църковна литургия.

***

Знайно е, че по отколешна традиция на Цветница празнуват носещите имена на цветя, растения, храсти и дървета. Съхранените до наши дни архиви и спомени свидетелстват, че през отминалите години наред с отдавна познатите ритуали нашите предшественици постепенно започват да усвояват и редица “европейски чудати новости”, свързани най-вече с опознаване символиката на цветята, които са и сред главните действащи лица в празничния ден.

Все още в някои търновски домове могат да се открият красиви пощенски картички с цветя, изпращани по случай Цветница. А още в края на 20-те години на миналия век студенти и градинари от Велико Търново и региона при завръщането си от странство започват “да обучават” своите съграждани в тайнствения и привлекателен език на цветята. Първоначално техните любовно-образователни беседи предизвикват насмешливи погледи и иронични усмивки, но постепенно младежите от града остават запленени от финия и дискретен начин за изразяване на най-съкровени чувства. А и подарените цветя очароват търновските госпожици и ги “правят по-благосклонни към ухажванията на кавалерите”. С червени рози, разбира се, се признава гореща и страстна любов. Букетът от бели и червени рози издава, че в сърцето на влюбения бушува огън, но той желае разбирателство и хармония във взаимоотношенията със своята избраница. Подарените жълти рози свидетелстват, че любимият изпитва отеловска ревност. Поднесената бяла неразцъфнала роза съдържа намек, че единият от двойката е прекалено млад за любов. В своя дневник, писан през 1922-1923 г. ученичката от девическата гимназия “Митрополит Климент” Зара Обрешкова споделя, че най-тъжният момент от живота й бил, когато получила бяла неразцъфнала роза от студента В. А. Тя веднага се досеща, че нейният любим използва символиката на цветята, за да й съобщи по деликатен начин, че не желае да се обвързва повече с нея. И действително само две седмици след получаването на “цветното” известие , В. А. се сгодява за дъщерята на заможен търговец от София. Наранената Зара Обрешкова така и не се омъжва и завинаги намразва белите рози. Според спомените на старостоличани градината й “прилича на пъстър килим, изтъкан от цветя в различни багри, и често е снимана от гостите на града, удивени от красотата й, но в нея липсват бели рози”.

Тодорка НЕДЕВА

РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО