7 май – Търновград днес… преди години

Спомени от вестникарските изрезки и музейните архиви

От Освобождението до 40-те години на XX век във Велико Търново излизат сто седемдесет и пет вестника и единични листа. Някои от тях имат твърде кратък живот, други не са достатъчно добре списвани, но за съвременните изследователи и почитатели на миналото всички те са сред важните източници на интересна информация за историята на града. От техните страници може да се сглоби пъстрата мозайка на търновския бит – реален, осезаем, такъв, какъвто е бил назад във времето. След 1944 година в продължение на десетилетия познатата и обичана и до днес “Борба” е единственият източник на сведения за случващото се в града на Асеневци. Предложените “изрезки” от стари търновски вестници и сведенията от музейните архиви ни потапят в атмосферата на днешния ден през отминалите години, като ни припомнят позабравени събития и личности.

1874 г.

Във Велико Търново е роден Йордан Ставрев Маринополски, виден общественик, публицист, есеист, писател, преводач, литературен критик.

Той получава солидно образование – следва философия и история в Лайпциг и славянска филология в София. Дълги години учителства в родния си град, в Свищов, Враца, Ловеч, София и други селища. Към края на живота си работи в Министерството на народното просвещение и е член на Висшия учебен съвет.

Старостоличанинът е съредактор на списание “Звезда”, издавано във Велико Търново, сътрудничи в авторитетните списания “Мисъл”, “Ден”, “Пряпорец”, “Учителски дневник” и други. Най-известните му творби са: “Българската литература след Освобождението” (1898 г.), “Хуморески” (1898 г.), “Нашите критици” (1910 г.), “Прогонени небосклони” (1922 г.), “Дневниците на читателя”, чието издаване започва още през 1900 година от великотърновския кмет Иван Вителов и сп. “Звезда”.

Йордан Ставрев Маринополски превежда книги от изтъкнати немски и руски автори, сред които Иван С. Тургенев, Грибоедов, П. Кохан и много други.

Великотърновецът умира на 10 септември 1924 година.

1928 г.

“Българското население на В. Търново плащало три вида данъци или даждия преди освобождението:

а). Харач, личен данък в три категории;

  1. Аля (добър) 60 гроша годишно;
  2. Евсат (среден) тридесет гроша;
  3. Етна (беден) 15 гроша.

Даждието Харач е било отменено с Хатишерифа от 1839 година, но по неизвестни причини в Търново го събирали до 1845 – 46 година. В последната година съставлявали дори нов списък да се събира харачът: този списък се готвил в махалите “Св. Никола”, “Св. Константин” и продължавал да се съставя и в махалата “Св. Спас”. Един ден към пладне Ефендито, което произвождало списъка, обявило на събралото се в черковния двор население, че е свободно да се разотиде и да благославя падишаха, защото той им опростил харача и за в бъдеще няма да се плаща такова даждие.

Но до това време всеки българин от 15 до 60 години, според категорията, в която е записан в списъка, в продължение на 5 години плащал този данък. При изплащането му платецът получавал един вид лична карта, отрязана от кочан. В тази карта се отбелязвало името, презимето и занаята, възрастта и отличителните черти. Това даждие събирал градски изборен кабаумал или бирник, когото населението наричало кабакчия. Бирникът държал списъка и отбелязвал платеното.

Харач плащала само раята, турците не го плащали”.

общински вестник “Велико Търново”, № 7, май 1928 г.

1930 г.

*Раболепието е едно зло. За забелязване е, че известни среди, които минават за културтрегери между обикновените смъртни, стават често пъти жертва на това зло. Въпросът е за така нареченото периодическо подслаждане… Захарната фабрика в Гор. Оряховица прати за раздаване захар не за търновските бедни, а до шефовете само на няколко “държавни” учреждения. В името на кой морал тия шефове и тия държавни служители приемат да бъдат подсладявани от тая захарна фабрика? Или те ще кажат, че това се прави не за някакви сторени услуги, а просто акт на внимание от страна на фабриката. Разбира се, че ако се даде подсладително само на тия, които правят услуги или упражняват известен контрол, то много явно ще стане с каква цел се дава захарта. Ето защо се дава и на учреждения, които са в по-редки съприкосновения със службите и делата на фабриката…Нима между тия просветени хора няма, между тия културтрегери няма други чувства, освен стомашните? Нима те нямаха кураж да върнат захарта на тия, които я пращат2 Добре е да се оставят от тия унизителни за службите им подаяния. Ще отбележим, че някои шефове не се подслаждат по такъв начин периодически, а постоянно”.

общински вестник “Велико Търново”, № 4 – 5, 1930 г.

* “Приятно ни е да съобщим, че със съдействието на всички Министерства, на видни писатели и общественици, г-н Д-р Парлапанов –консул в Лайпциг, почнал е да снима големи културни филми под името “В царството на розите”.

В тези филми нашата родина ще бъде представена вече не като варварска страна (както ни клеветят нашите врагове), а като страна с богати природни хубости, с богата древна история, с паметници, с културен напредък и природни богатства – рози, тютюни, минерални бани и пр., че България е една страна с творчески труд и с големи привлекателности.

Важното е, че в този важен за България филм, голямо място ще заеме и нашият скъп град – царицата на градовете – Велико Търново, който е безподобен по красота и пълен с паметници.

Филмът ще се снима от видния всесветски кинооператор Линке”.

общински вестник “Велико Търново”, № 9, 1930 г.

1932 г.

Оперната трупа от любители във Велико Търново представя в читалище “Надежда” операта “Камен и Цена” от Иван Иванов и Вацлав Кауцки (по поемата “Грамада” на Иван Вазов).

1966 г.

Пред колибата на Никола Габровски, намираща се в едноименния парк, се провежда тържествен митинг, посветен на седемдесет и пет годишнината от провеждането на първата в България социалистическа сбирка.

1970 г.

* “Можем да се гордеем, че нашият древен град, известен със своята богата история и неповторима прелест, вече е познат в много страни и с производството на радиоапарати. За десет годишното си съществуване Заводът за радиоприемници е произвел близо един милион приемници в над четиридесет модела. Изделия с марката на нашия завод могат да се намерят в почти всички демократични страни, а така също в развити капиталистически държави като Англия и ГФР…

Още по-радостна е перспективата на завода. Вече са на завършване строителните работи на новия Завод за телевизори и радиоприемници, в който ще се концентрира цялото радио и телевизионно производство в България. Велико Търново действително ще стане център на българската радиоелектроника – новата и голяма гордост на старопрестолния град, а нашият завод ще бъде едно от най-крупните промишлени предприятия за битова радиоелектроника на Балканите”.

В. “Борба”, № 55, 7 май 1970 г.

* В същия брой на вестника специалисти от Центъра за нови стоки и мода – София, дават съвети на завършващите младежи и девойки от града за модните тенденции в абитуриентските облекла:

“На абитуриентския бал девойките преди всичко искат да танцуват, затова и предложените модели са с по-раздвижена линия, която от стремеж към по-голяма женственост следва линията на тялото. Полата може да бъде и с лек набор – тип “лале”… Модна и младежка е комбинацията от пола и жилетка или от рокля-туника с пола или с панталон. Подходящи за абитуриентския бал са и роклите в права линия… Умело подбраните гарнитури от мъниста, галони, паети, гайтани от сърма, ширити и др., вписващи се в контурите на старинни български елементи, придават още по-голям чар на младежките модели. В едни случаи тези гарнитури акцентират долния край на дрехата и яката, в други – маншетите и пазвата, а в трети – талията и ръкавите.

Младежкият официален костюм е в тъмносин или топлокафяв цвят, с удължени пропорции на сакото, прав или полувтален силует, едноредно закопчаване и прав панталон. И тук акцентът е в претворяването и осъвременяването на национални елементи, подчертани в конструкцията и украсата на дрехата. Платовете са предимно леки габардини и тропикали. Официалната риза е най-често от бял поплин, релефна коприна или жакард с по-голяма яка или тип “рубашка” със закопчаване на рамото”.

в. “Борба”, № 55, 7 май 1970 г.

* Във връзка с Международния ден на Червен кръст в салона на Профсъюзния дом на културата – Велико Търново, се провежда младежко червенокръстко състезание. В него участват представители от Пловдив, Русе и старата българска столица.

* За осми пореден път в града на Асеневци се провежда лекоатлетическа щафета за купата на Полтавска област. Внушителната спортна проява е “в чест на Деня на победата (9 юни – б.а.), в чест на дружбата ни със съветските спортисти, с нашите приятели от Полтавска област”.

1975 г.

С манифестация от туристическия дом до паметник “Майка България” официално стартира походът “Марш на победата”, посветен на 30-годишнината от победата над фашизма. С автобус участниците се отвеждат до хижа “Чумерна”. Въпреки лошия терен поради падналия сняг, те достигат успешно до крайната цел – хижа “Бузлуджа”. Там заедно с други походници присъстват на срещата с Иван Данев, участник в Отечествената война, който им разказва спомени.

2008 г.

С дни на немскоезичната култура започват Майските дни на Филологическия факултет във Великотърновския университет.

Представители от посолството на Китай се срещат със студенти и преподаватели в Китайския център, където се открива и изложба на традиционни китайски сувенири.

Започва и гостуването на преподаватели от филологическия факултет на университета в Крайова. Те се срещат със студенти от специалността „Балканистика”.

2010 г.

Арт клубът към читалище „Надежда“ отново отваря врати с концерт на хеви метъл банда.

В ремонта на Арт клуба са вложени 3500 лева. Залата е основно ремонтирана и обновена със средства на новия наемател – бизнесменът Тодор Тодоров. Предвижда се организирането на концерти най-малко два пъти в месеца, като ще бъдат канени групи от региона и страната.

 

Тодорка Недева

РИМ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *