УРОЦИТЕ НА ЩАСТЛИВЕЦА

124 години от убийството на Алеко

Когато ние, свищовлии, с гордост споменаваме Алеко, обикновено подчертаваме, че той е наш именит съгражданин. Но забравяме, че е израснал и край великата река Дунав, която също го е формирала като човек и творец. Затова ще припомня част от есето „Алеко и Реката“ на Кръстю Куюмджиев – също наш съгражданин и блестящ литературен критик, полемист и естет:

„Господарският син, красив като инфант в кадифените си дрешки и лачени обувки, снежнобяло лице и руси букли, сигурно часове наред е стоял край оградата на бащиния си двор в съзерцание на реката. Не искам да кажа, че реката го е направила съзерцателна натура. Може би в същия град се е родил и Бай Ганьо. Но Бай Ганьо едва ли е прекарвал часове на размисъл и романтичен унес край течащата вода. Той е имал по-други гайлета и е оставял завеяните и смахнати поети да зяпат по чудесата на природата, а сам е съсредоточавал своята воля и енергия в „съществените“ неща на живота. Алеко е носел в душата си не понятието за реката, не само представата за нея, а идеята за големите и възвишени неща. В своя кратък и праведен живот той е осъзнал, че е безсмислено да се трупат богатства тук, на земята, защото подлежат на развала, и други неща имат безкрайно предимство пред тях. И аз съм убеден: реката тайно от него е работила върху душата му, която е била за нея благодатен материал, за да го изпълни с уважение и предана почит към великите неща, към идеалите и морала, към човешкото достойнство и човечеството, защото самата тя е велика, горда, достойна, възвишена.“

С цялото си творчество и гражданско поведение Алеко доказа, че мисията на писателя, както и на Реката, винаги е била да събира, а не да разделя, да ни дава упование и надежда в един толкова противоречив, а често пъти и враждебен, свят. Особено днес, когато у нас почти не се говори за национални и човешки идеали; днес, когато думите са злоупотребени и според фразата на един друг писател „шумолят като банкноти и звънят като фалшиви монети“.

И как няма да е актуално днес алековото сатирично перо, непризнаващо други авторитети, освен един-единствен – истината! Как няма днес да звучи съвременно неговото ярко публицистично слово – израз на обществената и човешката съвест на писателя, когато медиите се занимават предимно с битови скандали и пикантерии, с дребнави политически боричкания, с ухажване на попфолк „звезди“, с реклами на чужди нам „светски“ събитийца! „Идеали? Бошлаф! Земното наше доволство – ето го идеалът“, заявява с дебелашка тържественост потомъкът на алековия герой – днешният български тарикат и парвеню, нарекъл себе си, кой знае защо „елит“, забогатял по дивашки и незаконен начин и демонстриращ отвращението и пренебрежението си към културата и моралните ценности. Онези, които считат за „бошлаф“ всички идеали, трудно могат да допуснат, че са възможни такива възторжени идеалисти като Алеко. Защото според тях идеите и идеалите са също предмет на търговия и да се говори за някакъв чист „идеализъм“ е нещо абсурдно. Дали има ирония в това, че самият Алеко през май 1897 г. е бил убит по погрешка…

Но – въпреки всичко – нека си припомним алековите думи: „А идеали трябват – те не са празна дума!“ Според писателя Стефан Поптонев обаче ето какъв „идеал“ натрапващо ни предлагат днес: „да се трупа капитал, капитал, капитал по всякакви начини и с всякакви средства! Но още Ботев жигоса по шкембето кир Михалаки за неговия лоест идеал: да има пари, пари и пак пари! А в днешно време стръвта към парите, изпепеляващата алчност и зоологическият егоизъм превръщат човека в античовек, в пещерно животно. В пещерата на душата му започват да се обаждат какви ли не ревове – от праисторически животински звуци до гангстерски престрелки с автомат с или без заглушител“.

Само можем да съжаляваме, че Алеко Константинов не живее в нашето време – къде по-брутални прототипове за неговия Бай Ганьо роди то, какви по-големи келепирджии и безогледни простаци! Те изведнъж видяха една такава възможност освен в политиката, но и в българското образование! Като се почне от купуването на дипломи и на дисертации и дори на професорски титли и се стигне до смайващите с безхаберието и глупостта си експерименти в учебните програми на българското училище, особено по литература и история, откъдето изхвърлиха и продължават да изхвърлят емблематични за българската духовност имена, творби и събития с цел да подменят националната ни идентичност. А в културната ниша, поради липсата на сериозни естетически критерии и на отговорна държавна политика, нахално се настаниха графоманията и чалгата.

Поставяйки духа и духовното като начало в живота и идеализма като основен принцип на човешката дейност, Алеко е мечтаел за един нов морал в българското общество, който да го извиси над байганьовските грабежи и ламтежи, да събуди човечното и благородното в него. С цялата си душа той е вярвал, че „има бъдеще нашата хубава България“.

Нека си припомним проф. Иван Шишманов, друг виден свищовец и един от строителите на националната ни култура: „В бъдещето и само в бъдещето Алеко виждаше най-големите ценности, в него беше и надеждата му, че един ден потенциалната енергия на Бай Ганьо ще се превърне в жива сила. Искаме ли прочее да бъдем достойни за паметта на Алеко, нека живеем със светлите идеали на Щастливеца и нека да държим високо преди всичко неговото учение: „Почитай своя род и език, бъди българин, както учи Паисий, но бъди едновременно и културен човек, бъди европеец!“

 

Людмил СИМЕОНОВ

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *