Историята на живота на столетника бай Георги, водопроводчик в Обединение

„Казвам се Георги Николов Георгиев. В село Обединение, където прекарах доста голяма част от живота си, хората ме знаят като бай Георги водопроводчика или чешмеджията. На 19 март 2021

Столетникът бай Георги с медалите

г. навърших 100 години. Дълго съм живял и какво ли не съм видял и преживял – и добро, и зло. Но май повече е доброто, защото съм се старал и аз добро да правя и да помагам на хората с каквото мога. Затова и имах много приятели. Аз съм от село Две могили (сега град), Русенско. Детството ми беше трудно, защото майка ми е умряла още като съм бил на година и половина. Баща ми отново се е оженил и мащехата ми ме караше много да работя.

Наричаха ме „малкото македонче“, защото баща ми беше Никола Македонеца, емигрант от Струмица след Първата световна война. Така го наричаха, но той се чувстваше българин, а не македонец! Когато бях ученик, баща ми ми купи цигулка и започнах да се уча да свиря, но учителят не беше много добър, а и мащехата ми не ме оставяше без работа, така че не станах цигулар. По-късно и дъщеря ми свири на същата цигулка.

През лятото на 1935 г. за първи път отидох в София. От училище ни заведоха на училищен събор на игрище „Юнак“. Беше доста вълнуващо и впечатляващо събитие. Преди Втората световна война баща ми имаше кафе-сладкарница „Роза“ и аз му помагах в работата още от съвсем малък. След 9 септември 1944 г. всички дюкяни, кафенета, сладкарници бяха затворени. Само нашата остана да работи, защото баща ми веднага смени името ѝ на „9 септември“. Баща ми купи трактор и вършачка на мое име, с която вършеех житото на хората от Две могили и района. Имахме и магазин за радиоапарати, грамофони, грамофонни плочи и играчки. Отначало в селото имаше само 2 грамофона с фуния – нашият и този на семейството на бъдещата ми съпруга Милка.

През септември 1941 г. отидох в казармата в София и служих 2 години и половина. Разпределиха ме в рота за свързочници и радиотелеграфисти към поделението на бронирания полк. Не бяха много хората, които можеха да карат мотор, а аз можех да карам и трактор. И в танк съм влизал, но не съм го управлявал. Обучението изкарах на мотор „BMW 750“ с кош. Докато бях в казармата, през 1942 г. ме пуснаха отпуска 3 дни, за да се оженя.

В казармата

След като се уволних от казармата, се върнах вкъщи, където ме чакаше жена ми. Но беше военно време и след няколко месеца, след вършитба, ме мобилизираха и отидох на фронта през септември 1944 г. Дадоха ми същия мотор „BMW 750“ с кош, който карах в казармата. Бях в свързочната рота на бронираната бригада към Първа българска армия, ръководена от генерал Владимир Стойчев. Целта ни беше да преследваме отстъпващата германска армия заедно със сръбските войски и партизани. Те не бяха много дружелюбни към нас, но имахме обща задача. Когато стигнахме до Прищина, албанците помагаха на германците при отстъплението им, а на нас ни пречеха.

Ролята ми на фронта беше много специфична и отговорна. Не бях на предна линия, а бях свързочник и с още един войник носехме катушката и правехме телефонната връзка между частите. Пращаха ме и на разузнаване с мотора и ми се е случвало да го карам нощно време без фарове в непознати местности. При една от операциите с мотора загубих моята част и 4 дни ги търсих, останал без храна. Времето беше дъждовно, кално и мразовито. Чепиците ни се скъсаха, а нови нямаше откъде да вземем. Храната не достигаше, а въшките бяха в изобилие. През декември 1944 г. изпълнихме задачата си – изгонихме германците от територията на Сърбия и Албания, но дадохме много жертви, защото германците стреляха от бункерите си, а ние нямахме никакво прикритие.

Като се върнах от фронта, продължих да работя с вършачката през лятото, а през останалото време заедно с жена ми и баща ми работехме в кафе-сладкарницата и в магазина на баща ми до декември 1947 г. Тогава кафенето и магазинът бяха затворени, а вършачката национализирана. Заради това, че баща ми купи вършачката на моето име, животът ми се обърка – обявиха ме за капиталист и „враг на народа“ и искаха да ме пратят на принудителна работа на Бръшленската напоителна система. Добре че имах добър приятел, който ме предупреди и аз се скрих в Русе.

От 1951 г. семейството ми дойде в Русе. Аз вече работех в корабния завод. Бях обикновен работник, нямах възможност да се развивам заради „лошото“ си минало. След като подпалиха кораба „Димитър Благоев“, бях принуден да напусна и работех като келнер. Подадох документи за строежа на Дунав мост, но не ме одобриха и това ми спаси живота – няколко мои приятели загинаха при строежа му. После учих за водопроводчик, явявах се на изпити и получих най-високия VII разряд.

Пред сладкарницата

През 1975 г. с жена ми Милка отидохме да живеем в Обединение, където работих в ТКЗС като техник. След като се пенсионирах, продължих да работя като водопроводчик в строящата се минерална баня. Изградихме водната инсталация на банята и водопровода на горната част на Мекиш.

С жена ми имахме една дъщеря, която стана учителка по история в математическата гимназия в Русе. Заради обгазяването от румънския завод за хлор семейството й се премести в Правец. Преди 5 години и аз отидох да живея в Правец с дъщеря си Пенка, мъжа й Велико, внучката Ваня и правнука Явор. От 1998 г. съм вдовец и трудно се справях сам на село. Сега всички вкъщи ми помагат.

За юбилея ми Съюзът на ветераните в България и Министерството на отбраната ми връчиха специален почетен плакет, юбилеен медал, поздравителен адрес, грамота и книгата на Стефан Стефанов „Повест за победителя“. Това, че съм вече на 100 години, не ми попречи да отида да гласувам на последните избори. Винаги съм се интересувал от положението в България и съм мислил за бъдещето й. Надявам се младите хора да са отговорни и да работят за страната си, а не да бягат в чужбина.

Защо живях толкова дълго? Много работех и постоянно се движех – до 95-годишен карах колело, мотора по-рано го спрях – на около 85 г. Никога не преяждах, всяка вечер на масата ми имаше чесън и хубаво червено вино мое производство. До последно помагах на всички, които имаха нужда. Не знам още колко време ще живея, но колкото дал Господ, толкова…“

Записа Ваня ДИМОВА, внучка на дядо Георги

Сн. личен архив

One thought on “Историята на живота на столетника бай Георги, водопроводчик в Обединение

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *