Караисен бил като малък град, сега безводието мъчи хората

Припомняйки си Вазовия герой Иванчо Йотата и при името на село Караисен буквата „Й” за дълго, дори в наши дни, поражда спорове за правилното му изписване – дали е Карайсен, или Караисен. Оказа се, че и двата варианта са верни, но в различен отрязък от време. Две легенди за произхода на селото и неговото име ни разказа нашият гид Валентина Кирева, библиотекар вече 10 години в читалищната библиотека. Преди векове турчинът Кара Асан при една епидемия, която моряла хората, намерил ново място за селото, преместил го за пореден и последен път и така го спасил. В негова чест, претърпявайки различни фонетични трансформации – от Кара Асан през Кара Йосеин, новото селище получило името си. Другата версия е не по-малко любопитна: върлувала чума, която жителите, за да не я гневят, наричали „черна есен” (кара есен, караесен). Отначало селото се изписвало Карайсен, но след като се поевропейчихме и името трябвало да се изписва и на латиница, липсата на „Й” в латинската азбука предрешила окончателно спора и днес е правилно да се пише Караисен. Любопитен факт е, че през 1986 г. селото било прекръстено с указ на Държавния съвет на Райко Даскалово. Хрумването е на дъщерята на земеделския деец Светла Даскалова, правосъден министър на България от 1966 г. до 1990 г. През 1991 г. името на селото е възстановено. Караисен се слави с първата битка на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа с турците на 6 юли 1868 г., състояла се в лозята в местността Чамкория. На мястото на битката и в центъра на Караисен са издигнати паметници в чест на героите, а всяка година жителите му не пропускат да отбележат техния подвиг и саможертва. Църквата „Света Параскева”, която е запазена, но няма назначен свещеник за постоянно, е осветена от Иларион Макариополски. Още в стари времена селото било будно, но истинският му разцвет е през годините на социализма.

НАЙ-ГОЛЯМОТО СЕЛО В ПАВЛИКЕНСКА ОБЩИНА БИЛО КАТО МАЛЪК ГРАД

През 70-те години на XX век Караисен наброявал 4500 жители и кипял от живот. В началото на това десетилетие дори бил център на община със съседните Сломер и Батак. А в селото имало всичко за един малък български град по това време. Селското стопанство било изключително добре развито, а в АПК „Караисен” имало ферми за крави, овце и свине, както и мандра и мелница. Обработвали се много ниви и хиляди декари лозя с караисенска гъмза, повечето от които днес са изкоренени. А в зеленчуковата градина се отглеждали домати за износ за Съветския съюз. През 80-те години хората от селото масово отглеждали корнишони за допълнителен доход. Имало 4 пункта за изкупуване, а всяка вечер от селото излизали 20 тона. Напоителни канали опасвали Караисен.

Още през 40-те години бил създаден селскостопански техникум, по-късно преобразуван в ПТУ, в който учениците се обучавали за механизатори. Към училището имало общежитие и богата материална база. Днес там нищо не се вижда от бурени.

Старата огромна и изключително красива сграда на Основното училище „Хаджи Димитър и Стефан Караджа” е строена през 1907 г. По архитектурен облик много прилича на Първа гимназия във Велико Търново, само е с един етаж по-ниска. Преживяла е три земетресения, но още стои, макар с олющена фасада и почти липсваща дограма. В нея учили децата до IV клас. Скоро след земетресението от 1977 г. сградата опустява. Учениците обаче били толкова много, че се строи ново училище в края на 60-те и началото на 70-те години за прогимназиалния курс. Сега в Караисен училище няма, закрито е през 2018 г., а малкото ученици ходят на училище предимно в Павликени. За най-малките дечица имало млечна кухня и детска ясла на втория етаж над здравната служба, в която имало и лекар, и зъболекар. Много от жителите на селото са родени там, защото имало и родилно отделение. Здравеопазването било представено и от „нервна болница”, превърната сега в старчески дом.

ТПК-то на площада предлагало услуги на жителите и развивало множество занаяти, а за хората осигурявало препитание. Имало тъкачен цех със стари дървени станове, на които се тъчели родопски одеяла и китеници. И още: юрганджийски цех, плетачен цех, шивашки услуги за мъжка и дамска мода, бръснарница, цех за вафлени кори, кожухарски и обущарски отдели. За улеснение на караисенчани имало и дарак. В старата фурна се печал дъхав хляб, а около нея имало лимонаден цех, бозаджийница и сладкарски цех, които зареждали местната сладкарница. Все към РПК-то. Хората от селото се развличали освен в сладкарницата и в ресторанта, а дискотеката в сградата на читалището събирала младежи и от околните села, особено в почивните дни.

Работа имало за всички, защото и промишленост имало – в селото съществувал цех на „Вагрянка” – Павликени, за производство на строителни панели и цех на „картонения” завод, днес – „Унипак”. Доста хора от селото работили и в цеха на „Дунавска коприна” – Русе, в с. Сломер. Работа отварял и мебелният цех, който сега изпълнява само дърводелски услуги. Караисен процъфтявал, а младите хора оставали в селото. От всичко изброено дотук сега има само спомени. Действаща обаче е хубавата детска градина с огромен парк. Строена през 1973 г. за 120 деца, днес тя приютява много по-малко, но съществува.

КУЛТУРНИЯТ ЖИВОТ И ПРЕДИ, И СЕГА Е В ЧИТАЛИЩЕТО

Живо е и читалище „Добра надежда – 1896”, с голям салон с 430 места и киносалон с 200 места. Тази година на 24 май чествали 125-ата му годишнина. Когато селото било пълно с народ, кипяла и богата самодейност в него – с танцови състави, хор и театрална трупа. През 1981/2 г. в Караисен се провеждали дори фестивали на самодейните театри. В момента в читалището има група за стари градски песни „На бяло сладко”, танцова формация „Българка”, както и група за изворен фолклор, която пресъздава стари народни обичаи. Емблема за групата и селото са „Ивановите влачуги“ на Ивановден. Преди празнували ритуала на герана, сега на „Насрещната чешма“, една от десетината изворни в селото, повечето пресъхнали. С този обичай през 1986 г. групата от читалището спечелва 8 златни медала от Копривщица. Сега сами си правят репетициите, разредени заради пандемията. Етнографска сбирка в читалището, направена с дарения от селяните, пази спомена за патриархалните времена. В нея може да се види и зимната ежедневна носия на жените от Караисен, наречена шеменка.

ДНЕС ЖИВОТЪТ В КАРАИСЕН Е ДРУГ, ПРОБЛЕМИТЕ СЪЩО

777 са сега жителите на китното село по списък. Реално обаче живеят около 400 души. Къщите са 800, разположени на пространство 3,5 км на 2 км, колкото е голямо селото. Младият кмет Стефан Андонов, който вече 6 години е на този пост, трябва да се справя както с ежедневните проблеми на съселяните си, така и с наследените от годините. Най-вече с обезлюдяването вследствие на политиката на индустриализация, а демократичните промени само довършили малките населени места, които са далеч от градове. Сега основният поминък на караисенчани се свежда до земеделие, зеленчукопроизводство, животновъди почти не са останали. Кооперацията в селото е приличен източник на доходи, в нея работят около 30 души. Отделно големите земеделски производители в селото – Божидар Алтънов, Милчо Киров, Георги Енев, Венцислав Колев, освен семейството ангажират и по трима странични работници и обработват от 2 до 5 хиляди декара. Покрай големите има група от по-малки земеделци, които обработват по около 300 декара. Другото работещо предприятие е винарската изба „Грозд”. Великотърновската фирма за щори „Касиопес” също има цех в селото, в който се правят отделни елементи за тях. Благодарение на старческия дом, се осигуряват още десетина работни места. А проблемите, те са сходни с тези на повечето малки населени места.

БЕЗВОДИЕТО НАЙ-МНОГО МЪЧИ ЖИТЕЛИТЕ НА КАРАИСЕН

Водопроводът в селото е строен през 60-те години на миналия век, силно амортизиран е, а загубите на питейна вода са огромни. „Водата в Караисен идва от дренажни системи между Батак и Караисен. Там също е бомба със закъснител, защото, когато са строени, вече е бил построен каналът на „Напоителни системи” и по него постоянно е имало вода в едни други години. Този канал е повдигал подпочвените води на целия район и тогава и кладенците в селото, около 300, са били добре, и дренажите на питейната вода. Тогава водата дори е била в изобилие. След 1989 г., когато за всичко започва да се плаща, каналът спира да действа и ние в селото се оказваме с проблем с питейната вода. Подпочвените води спадат, а много от кладенците пресъхват”, обяснява кметът. Това рефлектира и върху поминъка на тези, които имат големи зеленчукови градини. Хората в активна възраст вече са напуснали селото и са намерили късмета си другаде.

Благодарение на дъждовната пролет и дъждовете през юни тази година, в момента се спазва режим, но хората все пак имат някакъв достъп до вода. Селото е разделено на две почти равни половини и всяка част има вода по 12 часа. „Когато миналата година три седмици хората бяха без вода и всички се напатиха, сега режимът им се струва като песен”, коментира Стефан Андонов. През април е започнал ремонтът на 24 км от водопровода на Караисен, ще се ремонтира и дренажната система, от която тръгва водата към селото. Трябва да приключи през есента и всички се надяват водата да стига до всички домакинства. Парите осигурява Община Павликени, която е кандидатствала още преди 7 – 8 години пред фонд „Земеделие” за водопроводната мрежа на Караисен и Бяла черква. Другият голям проблем е незаконната сеч в трите големи гори на селото. Особено през есента и зимата, когато набезите са основно на цигани от съседното село.

Далеч по-добре от водопровода е състоянието на улиците. От 38 км улична мрежа 34 са асфалтирани през 80-те години. За съжаление, поддръжката им е трудна, защото при сегашните цени 330 метра асфалт струва 20 хиляди лева, оплаква се кметът. Само един озеленител е недостатъчен за поддръжката пък на трите парка с обща площ 10 декара. А и парите са малко.

Събираемостта на данъците е висока, населението, с изключение на едно циганско семейство, което не създава проблеми, е българско. Почти 80 процента са пенсионери. „Те обаче са гръбнакът на икономиката в селото, защото си харчат пенсиите тук”, казва с усмивка Стефан Андонов.

Въпреки че разцветът на Караисен е в миналото, повод за оптимизъм има. Той е в образованите, разтропани и ентусиазирани хора, които не се страхуват да организират протести и да отстояват правото си на по-добри условия за живот – било за водата, било за ремонта на пътя между Караисен и Павликени преди няколко години. И да градят основите на едно по-добро бъдеще с труд и предприемчивост.

Ана РАЙКОВСКА

Сн. авторката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *