Големите пожари в Старо Търново

Огнените стихии не пощадяват къщи, дюкяни, ханове, училища, църкви, арката за клетвата на първия български княз и общината

В далечното минало в нашия град често възникват опустошителни пожари. И това е съвсем обяснимо, като се има предвид фактът, че „старите къщя са повече дървени и боядисани с разни бои”. Описанието на старата столица в „Упътване за града Велико Търново и околността му“, издадено през 1893 година, дава точен отговор на въпроса защо при запалването на един дом изгарят и много други: „Къщите са натрупани близо една до друга; нямат градини. Тесните им дворове и хаяти са съединени със съседските къщи или дворове с ниски вратички (комшулуци). В много къщи комшулуците водят към стряхата или към горния кат на по-долната къща”.

Нашият град изживява ужасите на това бедствие през 1680, 1818, 1845, 1849 година…

На 20 март 1680 година на Кая баш избухва пожар, който продължава до 25 март. От стари източници узнаваме, че градът се превръща в пепелище. „Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим ага”.

В миней на църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси за месец февруари 1818 година четем: „На Великден в четвъртък по 3 часа вечерта изгоря целият Баждарлък“. Информацията се потвърждава и от приписка в евангелие на църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси.

От приписка в Осмогласник на църквата „Свети Димитър“ в Арбанаси за датата 28 юни 1845 година научаваме следното: „Запали се Търново. Огънят почна от брашовянския дюкян, от джамията на „Баждарлък“ и стигна до църквата „Света Богородица“. А от църковна книга от библиотеката на Димитър П. Симеонов от Арбанаси узнаваме тъжни, но и интересни допълнителни подробности: „През юни 1845 г. изгоря горната част на Търново. На другата година, като дойде султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма грозен вид изгорялата улица „Баждарлък“. Тогава изгоря и гръцкото училище“.

От стари приписки получаваме информация и за големия пожар, избухнал на 5 юли 1849 година: „5 юли. На 1 часа във вторник се запали Търново и стана такъв голям пожар, че изгоря долу до Баждарлъка, а нагоре до семерджиите. Изгоряха 6 хана, около 610 къщи и дюкяни и българското училище до църквата „Св. Николай“. В някои от запазените източници се посочва, че изгарят десет хана и двадесет дюкяна. На този пожар е посветено и стихотворението на Петко Р. Славейков „Търновский втори пожар“.

Страшен пожар се появи,

Търново града изгори,

Варош махала опожари,

Разплака, млади и стари.

Стари и млади плачеха,

Търговци стоки влачеха,

На края да я изнесат

Тогаз огъня да гасят.

Но огънят се умножи,

Чак до церква доближи,

До церков „Св. Никола“.

Като се буйно въздигна,

Чак до черква достигна.

Когато града гореше,

От нийде помощ не беше,

Син-желт се пламък дигаше

Чак до небето стигаше.

Сутринта кат’ се разсъмна

И огънят се утихна,

Горки изгорели дечица,

Голички с по една ризица,

Без дом, без школа остали,

Пред церква се събрали

Пред церков Св. Никола

(При изгорялата школа),

Там под сушинка да седят

Изгорели книжки да четат . . .

А от спомените на Стефан Рашев за организираното от общината посрещане на княз Александър I за коронацията във Велико Търново узнаваме и за друг голям пожар, сполетял старата българска столица: „Спомням, че това беше през хубав летен ден на 1879 година, когато след 500-годишно тежко робство старопрестолният град трябваше да посрещне новоизбрания княз на ІІІ Българско царство. На източния край на града, пътя за Русе, местността Дервент, беше построена триумфална арка, където щеше да стане посрещане на княза от официалните лица. Там бяха наредени и учениците – с бели куртки и национална лента през рамо, между които бях и аз, заел място до самата арка. Духовенството и официалните лица, наши и чужди, бяха вече заели местата си, а народът изпълваше височината и нетърпеливо очакваше.

Дадоха се знакове, че князът приближава, и всички застанаха на определените места. На няколко крачки от арката княз Александър слезе от файтона и приближил, беше посрещнат от кмета на града (Георги Попиванов – б. а.), приветствувайки го с трогателна кратка реч, като на разкошно блюдо му поднесе „хляб и сол” по стар славянски обичай. След него митрополитът в сияйно църковно одеяние благослови избраника на българския престол с хубава кратка реч… Образува се шедствие и в старопрестолния град на Асеновци след 500-годишно робство всички благославяха Бога, че е заповедал наново да стъпи царственната нога на новоизбрания княз Батенберг. И при спомените за славното старо минало, зарито в пепелищата и развалините на Хисаря и Трапезица, мнозина от радост бършеха сълзите от бузите си. Княз Александър отседна в същата къща, в която пребиваваше княз Дондуков – Корсаков. Народът се веселеше, а на „Марино поле” беше построена дървена естрада, гдето на следния ден князът щеше да положи клетва пред многохиляден народ.

Вечерта в деня на пристигането му избухна стихиен пожар в западния край на града, през където именно требваше да мине князът, за да отиде на Марино поле. Подпалиха се ракъджийските дюкяни в този край, като огънят бързо се разрастна и разпростря встрани и пресече именно пътя за Марино поле. Целият град беше в тревога и със скръб наблюдаваше високите огнени езици, издигащи се в небесата. А младият княз Александър Батенберг, излязъл на балкона, силно разтревожен от отчаяните викове „пожар”, гледал с тъга и казват, че заплакал. И в тая злокобна случка народът, и особено старите, в това число и моята 90-годишна баба, казваха: „Тоя млад царствен княз ще преживее зли премеждия, а с него и България”!

Търновската пожарна команда тогава се състоеше само от една ръчна толумба, която в случая беше безсилна, за което повикаха пожарната команда от Горна Оряховица, която имаше по-голяма пожарна машина. Но през лятото липсата на вода беше голяма и граждани, подпомогнати от войници, от далеко на ръце с менци носеха вода, за да пълнят машината и толумбата. Така, безпомощни, цяла нощ и цял следущ ден се бориха с огъня, който обърна в пепелища цели махали с дървени къщи, които бързо доизгаряха… На следующата вечер построиха малка дървена арка, обкичена добре със зеленина и малки ръчни фенери, които да осветлят арката, когато княза ще мине за да отиде на Марино поле, гдето беше сложена народна трапеза за многобройните посрещачи.

Запалиха свещите във фенерите на арката, князът я наближаваше и точно когато вече беше под нея, тя бързо пламна цялата, вероятно подпалена от някой фенер. Князът бързо отмина напред, усмихнат, а стражарите и граждани я срутиха, за да я изгасят по-лесно. И всички с въздишка загрижено си думаха: „Не стигаше ли големият пожар, та и тая малка арка трябваше да пламне над главата на младия княз! Какво ли предвещаваше за него и народа му?”.

В миналото великотърновци стават свидетели и на друг пожар, който не е така обхватен като представените досега, но има големи последствия за архитектурното ни и историческо наследство. На 18 декември 1906 година общинското здание е опожарено. Пъкленото дело най-вероятно се извършва от група общинари. С цел да прикрият извършени от тях нередности, те запалват сградата на кметството, строена през 1872 – 1875 година от майстор Кольо Фичето за нуждите на тогавашната турска администрация. Само за два часа уникалната със своята архитектура и богата история постройка изгаря. Унищожени са и архивите на Търновската община отпреди Освобождението, както и други български и турски документи, свързани с миналото. Огнената стихия не пощадява и документацията от периода 1879 – 1906 година. Картина от Тодор Кръстев съхранява това, което е останало след пожара.

По-късно под ръководството на местното техническо бюро на арх. Георги Козаров конакът се възстановява по запазени фотографски снимки.

А сегашния си вид, най-близо до оригинала на майстор Кольо Фичето, сградата дължи на арх. Илия Лефтеров. Сега там се намира музей „Възраждане и Учредително събрание”.

Тодорка НЕДЕВА

РИМ – Велико Търново