Академик Антон Дончев пред „Борба“: „Има светлина на върха, но трябва да се върви нагоре!“

Авторът на „Време разделно“ пише в Раювци роман за Вълчан войвода и търси отговори за историческата съдба на българите

 

Академик Антон Дончев пише роман за легендарния Вълчан войвода, за когото вече е убеден, че е изключителна личност в нашата история. Част от действието се развива по време на Руско-турската война (1828 – 1829 г.). Авторът търси отговори за историческата ни съдба, какво изтърпяват българите и какво получават.

 

  • Академик Дончев, от доста време сте в село Раювци. Не пропуснахте честването на петата годишнина от откриването на Паметника на Вълчан войвода, станахте съпричастен на поредния творчески пленер на скулптори и художници, организиран от фондация „Звезди под звездите“. Има ли специален повод да сте тук?
  • В Раювци съм дошъл, за да напиша една нова книга и намерих това, което ми трябваше – близък допир до нашата невероятна българска природа, разговори с умни и добри хора и едно спокойствие. Все пак написаното е връщане към други времена и е необходимо известно време, за да разбере човек колко се е променил днес светът.
  • Разкажете повече за сюжета на новия си роман. В кой период от нашата история се развива действието?
  • Книгата е опит да надникнем по-дълбоко в паметта на нашия народ, да си припомним богатства, които са незаменими. Моля да се привикне към една дума, позабравена от нас – думата неповторимост. Не трябва да ни напуска чувството, че губим нещо, което си отива и няма да се върне. Ние присъстваме на опитите и на резултатите от факта, че природата през цялото време отчаяно защитава неповторимостта. Нашият народ е успял да отдели от огромната съкровищница на човечеството няколко шепи богатства, които ще изчезнат с нас, ако ние си отидем. Те са част от световното богатство, те не са само наши и ние сме останали известно време, за да ги запазим. Слушам песните, гледам шевиците, разговарям с хората, припомням си историята какво е преживяла. Сега се занимавам със събития, които, за съжаление, са почти забравени, със събития, които са невероятни. В момента в моята книга вървят армии от стотици хиляди хора, които се борят в името на свои идеали и са болни от чума. Движат се армии, болни от чума, войниците вървят, дават караули, копаят гробове и стигат до Одрин като победители. Представяте ли си го това нещо?

Аз се мъча да покажа, доколкото мога, през какви иглени уши е преминала нашата нация, за да бъдем това, което сме. Това е неповторимо и великолепно, това е едно богатство, което трябва да дадем на другите и да си го припомним ние. И пак се връщаме на думата неповторимост.

  • Каква е връзката на Вълчан войвода с тези събития и как представяте в романа неговия образ?
  • Вълчан войвода е една неповторима личност. Той е син на своето време изцяло и кой знае защо, може би в резултат на неговия характер е забравен. Но той не е искал да го помнят, защото е бил човек на действието и е искал да види резултата от своите действия.

Аз се радвам, че дойдох тук, при него. Той е един необикновен човек и аз съм му направил една необикновена биография. Такава личност, пак повтарям, хвърля светлина върху толкова събития за нашата история.

  • За огромно съжаление, за този човек на действието се носят повече митове и легенди, за имането му и за злато, скрито в пещери.
  • Като се позамислим малко, ще видим, че човешката история се движи по някакъв невероятен начин между видимия и невидимия свят. Тия легенди са всъщност опит да се превърне в действителност нещо, което не е действително. Огромни пластове на нашата история, на човешката история стоят в областта, за която се казва: „Науката няма обяснение“. Да, науката няма обяснение, но тези неща ги има и те съществуват и ние сме длъжни да се вгледаме в тях, защото не е много ясно как изобщо живеем, без да ги решим. Ние продължаваме да държим настрана неща, които са от огромно значение – сами ли сме на тая планета, има ли други, които през цялото време са живели с нас или в момента живеят с нас. Ние не желаем да си отговорим на този въпрос.

При Вълчан войвода някои от нещата са нечовешки, питам се как е успял да ги направи. Той е пример колко неограничени са нашите възможности.

  • Можем ли да очакваме да се появят хора, които да прекрачат от невероятното във вероятното, готови на саможертва в името на високи цели и идеали?
  • В момента балонът пада. Отговорът е: някои проблеми тежат толкова, че е по-добре да бъдат орязани, да се изхвърли баластът, за да олекне и балонът да се вдигне. Примерът е с образованието. Сега, като се поогледаме, си задаваме въпроса не изхвърлихме ли в суматохата много важни неща.

Образованието е преди всичко учителят. Като се погледне историята, има нещо необяснимо във Възраждането – тая жажда за знания, която увлича един цял народ и която противоречи на другия главен инстинкт – за материалното. Виждаме една нация, която си съблича палтото и го дава на образованието. Започва да трепери, обаче смята, че това е толкова важно, че може да си го позволи да го направи. Как е ставало?

За съжаление, част от най-ярките прояви на това народно опиянение вече не са в държавата България. Как да не си свали човек шапката? Едно-единствено дърво има в двора си – орех, и той го дава на училището. Няма село без училище и то да не е платено от самите селяни. Не е ли голямо престъпление, че този подем, това желание за светлината угасват.

Работата е там, че проблемът опира до войната, опира до войната между светлината и мрака, не е до даскалите и техните заплати. Води се една невероятна война, действат нейните закони – няма ред, няма правила, няма критерии за истина и лъжа. Тече огромна информация, но не знаем на какво да вярваме.

Виждам и една друга разлика между моето поколение и днешното – проблема за трудността. Ама това е много тежко, дайте да го изхвърлим, става баласт, а то е нещо ценно. До известна степен проклинането на усилията като поведение води до отказа от усилия. Да, ще го направиш по-лесно, но ще загубиш. Ще пратиш умората при роботите, но то само умора ли е? Величието на духа ще го прехвърлиш на една машина, но ти къде ще отидеш? Хвърлят се усилията на младите хора в една посока, която по начало не е направена да дава резултати.

Събрани момчета, 15-годишни – японец, канадец, българин, китаец – правят международни банди, които се свързват по интернет и се бият, великолепно се бият. Виждаш, че тези хора са умни, решават задачи, но в името на какво тази огромна енергия се хвърля. Ние не успяваме да намерим достатъчно ярки цели, ориентири, към които младите хора да насочат тази енергия. Нашият отказ да се напрегнем няма да доведе до добро.

  • Малкото еленско селце Раювци е пример как у нас могат да се правят полезни дела от хора, обединени от родолюбива кауза, пример е за отношение към историята и нейните герои. Какво пълни душата и радва сърцето ви тук?
  • Аз не съм си обяснил докрай как е възможно да се случи изобщо. Това, което израства от земята на Раювци – тия къщи, стени, стрехи, порти, улици, изведнъж изравят и създават едно Раювци, много по-богато и по-могъщо. Всичко това Любомир Пашов и хората от фондацията не го създават, те го очистват и то си излиза. Значи Раювци е образ на нещо, което е било и по този начин ни напомня колко богато и красиво е било.

Докосваме се до един свят, който ни напомня колко силен, колко пълен с живот е бил този край. Пантеонът е все още опит да се напомни за нещо, което не си е отишло, но ние сме забравили, и може да ни даде много сили и увереност, че нас ни чака нещо голямо и хубаво. За да имаш вода от извора, трябва да отидеш до извора. Раювци трябва да се види, да се почувства и да се повярва на тези, които са го направили, защото те са го строили с надеждата, че ще дойде време, а то идва, хората да се докоснат до красотата на създаденото.

  • Защо оставяме да властва отрицанието на стореното от предшествениците? Времето или хората са виновни, какво ги разделя днес?
  • Проблемът е във възпитанието, проблемът е в каква поза заставаш пред света. Нашата поза на хора, които ровят, за да присвояват, може да доведе до този резултат. Отново опираме да голямото решение на Галилео Галилей. Виждаш – Слънцето изгря, завъртя се. Само така ти се струва, човече, всъщност ти обикаляш около Слънцето. Не можем да приемем простата истина, че ние обикаляме около Слънцето, не можем да приемем мисълта, че материалното се подчинява на духовното, че светът трябва да следва духовното, иначе отива на майната си. И тогава светът на математиката, на философията отива при всекидневния човешки свят.

Да се пребори светлината с мрака, не е проста работа. Мракът попива в земята, той има корени в душата. Тези пластове на човешката душа, тези пластове на мрака изискват възпитание. Съгласете се, че това, на което се опитваме да научим хората всъщност, не е главното, а второстепенното. Слава богу, че все още има хора, които вярват, че Земята се върти около Слънцето.

Липсата на поставянето на големи цели е липсата на поставяне на ориентири. Ние като че ли нямаме големи национални теми, които се мъчим да достигнем, колкото и да са трудни, колкото и да са невъзможни. Въпреки всичко трябва да знаем, че сме като на война, в момента се решават много важни въпроси. И да имаме все пак една вътрешна увереност, че това, което сме направили досега, е имало стойност, има стойност и можем да дадем много на хората, които идват след нас. Тази вътрешна увереност е безкрайно скъпа.

  • Има ли днес личности в държавата, които да дадат пример?
  • Хора има, въпросът е, че се развиват в една действителност, където има много неща, които могат да препънат, да заровят. Специално тези, които се занимават с душите на хората, трябва да им казваме: внимавайте, огромно значение има в какво човек вярва, има ли доверие. Сега се сблъскваме с огромен проблем – доверието в информацията, която получаваме. От нямане, нямане – накрая толкова много, че не може да се избере. Ама не може да се избере, защото те лъжат.

Да погледнем биографията на Вълчан, колко злато е минало през ръцете му. Къде са му дворовете, къде са му дворците – всичко е за свободата и отечеството. Не трябва да се остави да угасне този огън.

При толкова много обстоятелства, толкова много пътища човек трябва да поеме отговорност да каже кой е верният път. За мен верният път е, че духовното е водач на материалното. Виждам, че съм прав.

Все пак да кажем накрая нещо оптимистично.

  • Да кажем!
  • За написването на романа, който ще е със заглавие „Вълчан войвода и златото на Лизимах“, прочетох много стари книги, замислих се, срещнах доста хора, разговорих се. От това стъпало, на което съм се качил по безкрайната стълба, която кой знае колко стъпала има още, на едно място се спирам и от тук, от високото ви казвам: „Има светлина на върха, но трябва да се върви нагоре!“.

Мария СИМЕОНОВА

One thought on “Академик Антон Дончев пред „Борба“: „Има светлина на върха, но трябва да се върви нагоре!“

  • 28.10.2021 в 14:04
    Permalink

    Светлината сме ние самите, но мнозина не искат да излязат от материалното, постоянното мрънкане и търсене на вина в другите, безвирието, завистта, омразата, страха и т.н. и не могат да излязат да видят тази светлина. Ако всеки започне да прави добро, да не обръща внимание на другите, сам себе си да промени ще бъде щастлив, доволен и на душата му ще е светло.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *